Г. Зотов - Еликсир в Ада

— Ще си помисля — обеща Гласът. — Но само ако гарантираш, че няма да се случи нищо греховно. Много добре знаеш, че не мога да допусна това.

— Двамата не са се виждали осемдесет години. Разбира се, че между тях не може да се случи нищо греховно! — каза иронично шефът. — Добре де, по-късно ще обсъдим това. В момента Малинин е на пластична операция, както и отец Андрей, защото беше много обгорял по време на пожара в избата. Отначало беше страшно сърдит на Калашников, че не го е измъкнал навън. Високото звание и пълната ракла със злато, както и постоянен пропуск за квартала на нимфетките са му гарантирани. Да, взеха ни акълите този Андрюша и старият доктор! Още не мога да си поема дъх. Но всичко е добре, когато свършва добре.

— За мен би свършило добре, ако Адът престанеше да съществува — изхили се цинично Гласът. — Но какво хубаво би могло да има в това, че са победили силите на злото? Обаче аз ще взема предвид факта, че в крайна сметка те са надвили едно още по-голямо зло, и ще си замълча.

— Благодаря — поклони се палячовски на слушалката шефът. — Жертвите на престъпленията също се съвземат лека-полека. Отначало бяха толкова обгорели, че никой не можеше да ги разпознае, а освен това бяха изпаднали в шок. Дори на Франкенщайн му е било трудно да преживее такова нещо. Не си спомнят нищо, защото Поръчителят през пялото време им е слагал приспивателни и обездвижващи серуми. Ще преминат през курс на рехабилитация в болницата, сетне ще им направят по една бърза пластична операция на лицата и отново ще отидат да изтърпяват наказанията си. Момичетата в еврейската столова вече тъгуват за Хитлер. Вярно, Хензел така и не се намери. Малинин каза, че го нямало в къщата на отец Андрей. Майната му. И без това рано или късно пак ще се появи в Града и тогава вече ще ми плати за всичко. Не открих при нас и брат Ираклий. Сигурен ли си, че го няма и при теб в Канцеларията?

— Сигурен съм — потвърди Гласът. — Щом не е нито в Рая, нито в Ада, просто нямам представа къде би могъл да се дене след смъртта си. Преровихме всички архиви, но не открихме никаква следа от него.

Шефът се замисли дали да не съобщи на Гласа още една информация, която леко го тревожеше, но след като се поколеба за миг, се отказа. Разполагаше с още малко време и щеше да се опита да реши сам проблема.

Плазменият екран излъчваше новите реклами, които бяха изпратили по „хелент“, за да получат одобрението му. Разтърквайки червените следи от въжето на шията си, Саддам Хюсеин излизаше от гроба и размахваше мобифон с думите: „Мама не отговори! Излиза й скъпо, когато някой я търси!“ Не звучеше зле. Трябваше да се разпореди да започнат да я въртят по двеста пъти на ден. Съдът още не бе заседавал за Саддам, тъй че можеше да изкара малко кинти.

— Имам работа — откъсна го от мислите му Гласът. — И за разлика от работата на такова чудовище като теб моята е благородна. Доколкото разбирам, вече каза всичко, което искаше. Ще се сбогуваме ли?

— Чакай малко. — Шефът взе от бюрото предварително подготвените листове, запълнени с едър разкривен почерк. — Искам да ти кажа нещо, направо ще пукнеш от смях. Само чуй какво изумително писмо получих днес.

Шефът сложи ръка на кръста си и започна да чете, имитирайки артистично баварски акцент:

— „Скъпи и любими Ръководителю! Пише ви една ваша скромна поклонница — инвалидът от войната, унтерщурмфюрерът от СС фрау Хермина Браунщайнер. Бързам да ви информирам, че моят съсед — русише доктор фон Склифасофски, е държавен престъпник, опасен убиец и тайно подкопава устоите на Града…“

Шефът едва сдържаше смеха си, но продължаваше да говори с акцент:

— „Аз нямам крака, но имам умна глава. Когато забелязах, че докторът често се прибира късно вкъщи, си спомних, че у нас, в Германия, така постъпваха нелегалните и червените свине — врагове на Третия райх. След като пробих с помощта на перфоратор дупки в бетонната стена, която ни дели, започнах да наблюдавам Склифасофски. За кратко време успях да събера потресаващи данни за това, че той се кани да извърши серия от убийства на известни хора. Въпреки отвратителното качество на протезите на краката ми и старата ми инвалидна количка на два пъти го проследих до местопрестъплението, наблюдавайки го с военен бинокъл от едно безопасно укритие. Първия път с помощта на някаква неизвестна напитка той изгори един китаец с очила, а втория път уби с въздушна пушка с някаква загадъчна система за действие непознат за мен интелигент. Успях да заснема всичко това отдалеч с любителска камера и любезно прилагам касетите. Хер Шеф! Искрено се надявам, че моят донос ще бъде оценен по достойнство от вас и аз най-сетне ще бъда преместена от тази кочина в достойно жилище, оборудвано със специална техника за инвалиди. Искам също така да ви информирам, че вече цял месец не мога да следя новините, защото скромната ми заплата не ми позволява да харча пари за вестници, а телевизорът ми отдавна не работи, тъй като домоуправителят пренебрегва настоятелните ми молби да ми изпрати телевизионен техник. Моля да ме извините, че не можах да ви изпратя това писмо по-рано, но през последната седмица изпитвах фантомни болки в краката и почти не ставах от леглото. Смятам, че усилията ми за залавянето на престъпника ще бъдат щедро възнаградени. Зиг хайл! Винаги ваша унтерщурмфюрер от СС и инвалид от войната Хермина Браунщайнер.“