Г. Зотов - Еликсир в Ада

— Че защо да ми е жал за тях? — учуди се мъжът в черно. — Те са заслужили това с греховете си.

— Да, този въпрос наистина е глупав — кимна Калашников. — И аз също съм глупав. Защо ли дискутирам тук с теб като в парламента… До скоро. В нашия Град отдавна вече те чакат.

Алексей изплю треската, която се бе забила между зъбите му, и се прицели.

Най-неочаквано отец Алексей осъзна, че не изпитва болка. Това го изпълни с небивала радост и сила. Той не знаеше, че вторият удар със стола беше счупил гръбнака му.

— Зная какво съм вършил — разсмя се той. — Нищо не можеш да ми направиш! ТОЙ ме пази. Страх ли те е? Тогава се махни, ти не можеш да ми навредиш, проклети демоне!

Той се кикотеше и тъй като не можеше да спре, се смя дълго до пълно изтощение. Скоро се разхълца. И по брадата му потекоха сълзи.

— Грешиш — каза безизразно Калашников и стреля.

Когато излезе навън, къщата срещу него пламтеше, покривът й се бе продънил, а езиците на пламъците облизваха почернелите стени. Ако вътре имаше някой, значи беше изгорял или се бе задушил от дима, защото дори живи трупове като Франкенщайн и Дракула също можеха да бъдат засегнати от унищожителното въздействие на огъня.

В далечината се чу вой на пожарни сирени. Явно към огнения стълб, който се виждаше добре от всички страни, идваше пожарна. Избата също започна да бълва гъст черен дим, тъй като на излизане Калашников хвърли запалена клечка кибрит на пода. Наоколо цареше нетърпима жега от пламъците, а въздухът трептеше, сякаш се разтапяше. Явно огънят се бе прехвърлил и в градината. Нищо де, макар дърветата да бяха красиви, не му беше жал за тях.

Калашников бръкна в джоба си и извади ампулата. Жалко, че не съществуваше самостоятелен сборник от древни арамейски заклинания, иначе щеше да си го купи, независимо колко струва. Дрехите му се превърнаха на прах, докато пътуваше от Града към Земята, но еликсирът беше оцелял. Той подхвърли капсулата в дланта си и отчупи тъничкото капаче.

Алексей знаеше, че еликсирът може да убива и тук, тъй като въздействаше на обитателите на отвъдния свят като най-обикновена светена вода. Да, в момента той беше точно такъв, какъвто бе и преди смъртта си — човек от плът и кръв, но все пак по-различен, защото преди не биха могли да го убият с течността, в която е престояло сребро.

Но дали принадлежеше на ТОЗИ свят? Май че вече не. Беше живял трийсет години на Земята и осемдесет години в Града. Какво го чакаше тук? Нищо. Разбира се, можеше да се разходи по „Арбат“, както се канеше да направи покойният Малинин, да си купи едно юзче водка на „Столешников“ и да отиде в „Яр“, за да види как мажат пресен хайвер върху жълтото масло. Само че защо му беше всичко това? Само за да измъчва душата си. Алевтина нямаше да стане от гроба и двамата никога повече нямаше да се срещнат тук. А пък там може би имаха шанс. Макар и един на милион, но имаха.

Калашников вдигна капсулата към устните си. Вече беше време. В кантората му се бе натрупала работа и само разпитите на доктора и отеца му бяха предостатъчни. Пак нямаше да се наспи, а сетне трябваше да участва и в спешната мозъчна атака за наказанието, което Върховният съд щеше да предложи за отец Андрей. Дали да го погълне или не? Добре де, все едно… Няма как да се наживееш малко преди да умреш.

Той огледа яростния пламък, който започна да обхваща дърветата. И глътна еликсира.

Пожарникарите, които нахлуха в градината, мъкнейки подире си брезентовия маркуч, видяха сред ябълките ярко избухващи огнени искри, които се изстреляха с огромна сила нагоре.

след една седмица, 14:00 часа

Мария-Антоанета разглеждаше с любопитство окървавения гост, който вече повече от час чакаше търпеливо шефа в черното плюшено кресло. Пришелецът не изглеждаше много добре, но през двата века, откакто работеше в канцеларията на шефа, кралицата бе свикнала да вижда и по-страшни неща.

Мъжът, облечен в димящи остатъци от петниста униформа със зелена лентичка, разкрасена с арабски плетеници, държеше на коленете си картонена кутия и непрекъснато вадеше от нея ту ухо, ту челюст, ту око, като безуспешно се опитваше да ги сглоби, сякаш бяха елементи от детски конструктор „Лего“. Странният посетител нямаше глава, а на оцелялата му по чудо част от брадичката се виждаше само кичур от обгорената му дълга брада и затова беше невъзможно да се разговаря с него.

В Града очакваха идването му вече единайсет години, често съобщаваха, че всеки момент ще пристигне, и изпращаха пред Адските порти лимузина, на която със златни букви беше изписано „Шамил“. Но всеки пък се оказваше, че съобщението е фалшиво. В крайна сметка той пристигна в момента, когато изобщо не го очакваха, и шефът вече половин година не можеше да намери време да си поговори с него.