Г. Зотов - Еликсир в Ада

Мария-Антоанета се накани гостоприемно да му предложи чаша чай, но веднага се сети, че той няма с какво да пие. Нищо не можеше да направи по този въпрос, но трябваше да забавлява с нещо госта, докато шефът се освободеше. Тя се усмихна дежурно и му подаде тубичка лепило „Момент“. Той й благодари с кимване, отново извади ухото от кутията и го намаза с лепило с обгорения си пръст. Ако се съдеше по синята лампичка, която мигаше на интеркома, шефът продължаваше да се опитва да се свърже с Небесната канцелария, но по неизвестна причина номерът даваше заето. Щракването от осъществената връзка прозвуча много неочаквано и я накара да потръпне. Прекрасно, най-сетне му провървя.

Шефът с неописуемо страдание изтърпя паузата, изпълнена с музиката на арфистките.

— Може да прозвучи банално, но нямах съмнения, че пак ще се обадиш — каза царствено Гласът. — Ако не се лъжа, последния път се сбогувахме за следващите сто години, нали?

— Общо взето, последния път се обади ти и беше доста разстроен — парира го шефът. — Така че нека не започваме веднага с хапливите подмятания.

— Това е много трудно, особено в светлината на последните новини за изригването на вулкана в Индонезия — избоботи Гласът. — Пак ли е дело на твоите ръце? Както и да е, кажи какво искаш?

— Предполагам, че тъй като ти непрекъснато виждаш и чуваш всичко, вече отдавна знаеш какво се е случило? — изрече ехидно шефът. — Не искаш ли да ме поздравиш?

— Никога не съм ти пожелавал успех — отсече студено Гласът. — Така че ще минеш без поздравления. Раят и Адът не рухнаха, всичко се успокои и системата от контрасти и противовеси ще си остане същата. Знаех, че заплахата ще се размине, и затова не ти помогнах.

— О, да, разбира се! — възхити се шефът. — Как можах да забравя! Това е просто една прекрасна, направо великолепна позиция! А това, че благодарение на твоя вечен будистки непукизъм и удобната ти позиция „да става каквото ще“ изгубихме Менделеев, не те вълнува особено, нали?

— Вълнува ме — съгласи се Гласът. — Но какво да се прави? Значи такава е била съдбата му.

— На всички въпроси имаш един и същ отговор — въздъхна шефът. — Между другото, поръчителят на всички тези убийства се оказа ъ-ъ-ъ… едно момче, което май е работило за теб.

— Той не е работил за мен — отвърна Гласът. — Ако се съди по постъпките му, по-скоро е работил за теб. Искам да ти напомня, че вече съм казал: „Ще дойдат при вас и ще говорят от мое име, но вие не им вярвайте, защото тези пророци са лъжливи.“ Забрави ли това?

— Помня го — потвърди унило шефът. — Добре, да оставим тази тема. Но искам да ти заявя, че аз също нямам нищо общо с това. Понякога хората сами си измислят ужасни неща, а околните започват да твърдят, че аз съм ги тласнал по наклонения път и аз съм им натъпкал главите с такива идеи. Нищо подобно. В сравнение с някои хора аз съм направо агнец.

— Това е интересно сравнение — развесели се Гласът. — И какво си решил да правиш с тях сега? Имам предвид с твоите оперативни работници и с твоите престъпници?

— За отец Андрей още не зная — сподели уклончиво шефът. — Тези неща ги решава Главният съд. Но той няма да скучае. Във Ведомството ще свикаме специално заседание, ще направим мозъчна атака и ще измислим такива неща, че всички ще ахнат. Общо взето, той е страшно изненадан, че се е озовал в Ада. Мислел си, горкичкият, че ще се озове в Рая, и без малко не откачи. С Краузе постъпих както се канех — изпратих го в деветия кръг, във вечните ледове да приготвя месо за печени шишове на пингвините. Мисля, че там ще развие бурна дейност, защото той все пак е германец, а тази нация е като еврейската и навсякъде се урежда добре. На доктор Склифасофски, който окончателно полудя, му заличих самоличността и го направих бяло тигърче в зоопарка. По всичко личи, че там му харесва, туристите с радост се снимат с него и го хранят с мляко от бутилка. Прослушах записа на диктофона му. Най-обидното е, че е прав за някои неща. Нашата система в Града може да вкара в лудницата дори здрав човек. Но няма да я променям, я! Тя нарочно е създадена така, та хората да страдат и да се мъчат в Ада.

— Би трябвало да работиш в правителството на Русия — подсмихна се Гласът. — Там е същинско неразорано поле за твоите експерименти. Добре, а с какво реши да наградиш Калашников?

— Дадох му ново жилище в елитен район — обяви важно шефът. — С камериерка, с портиер и с всичко останало. Дадох му и нова кола. Каня се да му вдигна и една вила в хавайския район. Какво друго му трябва на един руснак? Даваш му кола, апартамент и вила и той вече си мисли, че от Ада е отишъл в Рая. Бях сигурен, че той ще се върне от Земята, макар че дори и на мен ми харесва от време на време да си почивам на морето. Засега момчето е затънало до гуша в работа, макар че на мен ми се ще да направя изключение и да го пусна в отпуск за една година. Заслужи си го. А ти защо не пуснеш жена му от Рая да се видят? Поне по време на някоя туристическа екскурзия?