Г. Зотов - Еликсир в Ада

— Чешко вакуумно взривно устройство — обясни с безизразен глас гостът и изтупа ръкава си. — Много хубаво нещо. Може да превърне всяка стена в разновидност на брашното, без да нарани никого.

Шефът на Гестапо и генералисимусът, които също бяха посипани с бял прах, се спогледаха. Сталин не можа да се сдържи и кихна, а над масата се вдигна и увисна гъсто облаче прах. Мюлер най-сетне забеляза, че излива шнапса върху книгата, и изруга.

— За мен ли идваш? — зададе гениалният въпрос вождът на народите.

— Да — кимна обидено Калашников. — Хайде да вървим, стига вече си се мотал насам-натам.

14 часа и 09 минути

Появата на щабскапитан Калашников в явочната квартира на Сталин, където той се надяваше да остане, докато адските събития приключат, беше предшествана от истински водовъртеж, включително и от отстраняването му от разследването. Шефът изпадна в истински бяс, когато установи, че Алексей е допуснал самоликвидирането на един от основните, ако не и на основния заговорник, като по този начин бе изгубил директната връзка с убиеца. По дрехите на Калашников преминаха няколко толкова мощни електрически заряда, че той се сбогува със задгробното си съществуване.

Но след като се накрещя, след като се натропа с копита и призова всички сили на Ада да се стоварят върху главите на „идиотите“ (какъвто всъщност се явяваше самият Калашников), босът изпепели само злополучния охранител от италиански произход. А на Калашников нареди през зъби да отиде в кантората и да предаде делото до следващо нареждане.

Съпроводен от съчувствените погледи на Ван Ли и на Малинин, унизеният Алексей се отправи към вратата. Стъпваше в пепелта на Джовани, която се бе смесила с овъглените остатъци от Андропов. Зад гърба му шефът продължаваше да мята гръм и мълнии, а един от зарядите се удари шумно в стената и служителите на митницата се хвърлиха да гасят пламналото перде.

Лебедев го изпрати до изхода. Калашников му подаде ръка, но тя увисна във въздуха. Генералът измуча нещо нечленоразделно, обърна се и хукна нагоре по стълбите, защото не обичаше дребните парвенюта с капитански пагони, които бяха направили главоломна кариера в Града. Всъщност на Калашников изобщо не му пукаше за тази работа, както и за това, че сакото му продължаваше да пуска слаби искри. Той седна на ръба на тротоара, без да обръща внимание на автомобилите, които профучаваха покрай него.

В съседното кафене, седнали на бамбукови столчета, две дами на средна възраст поглъщаха нелегален сладолед, маскиран майсторски като fish and chips. Въпреки горещината едната беше наметнала на раменете си пищна кожа, която блестеше на светлината. За неудоволствие на околните те говореха доста високо и пискливо.

— Ето какво ще ви кажа, миличка — продължи по-възрастната брюнетка с леко подпухнал нос. — Аз също изобщо, ама изобщо не можех да свикна тук. Ако щете ми вярвайте, но от скука дори исках да посегна на себе си, толкова ми беше омръзнало всичко.

— Нима това е възможно? — изненада се другата пълна дама с дълги прави коси и кръгло лице, което донякъде приличаше на луна.

— Не е възможно — разпери ръце брюнетката. — И точно затова, миличка, ние с вас се намираме тук. Прави бяха хората, като казваха, че няма нищо по-лошо от смъртта. Това е същински Съветски съюз, не можеш да си купиш дори свястна козметика, трябва да ходиш при китайските спекуланти.

Двете въздъхнаха едновременно.

— Нищо не е като при хората — огорчи се дамата с кожата. — Представете си, преди време срещнах Любов Орлова, цялата нагиздена, върви и се фръцка и дори не ме поздрави. Между другото, вървеше под ръка с Чарли Чаплин. Приживе направо не можеше да го понася, такива неща съм чувала да говори за него — че бил позьор, че бил палячо, че бил педофил. Майко мила… Ето до какво води съществуването тук, в Града, дори и най-страшните врагове стават най-добри приятели.

— Ох, не говорете, скъпа моя — проточи дамата с дългите коси и кръглото лице. — Е, аз за щастие нямах никакви приятелки, така че сега ми е по-лесно.

Калашников, който бе изпаднал в състояние, близко до тибетска медитация, внезапно се сепна. „В ГРАДА ДОРИ И НАЙ-СТРАШНИТЕ ВРАГОВЕ СТАВАТ НАЙ-ДОБРИ ПРИЯТЕЛИ.“ Очите му се уголемиха и заприличаха на чинийки.

Да, шефът все пак беше прав и тук те наистина бяха деградирали. Вече не за пръв път от погледа му се изплъзваше очевидна улика, която на Земята би забелязал веднага. Трябваше просто да поразмърда малко мозъка си и щеше да се досети още в самото начало. Разбира се, че бяха пълни шушляци (Алексей без проблеми усвояваше езика на московските мениджъри), бяха изправили на нокти цялото обкръжение на Сталин — и Молотов, и Каганович, и Микоян, и бяха обърнали с главата надолу жилищата им… А в същото време всеки заклет враг на вожда на народите би могъл най-спокойно да го приюти, тъй като в момента те бяха съмишленици. Намираха се в Града и смятаха, че страдат безпричинно.