Г. Зотов - Еликсир в Ада

— Мерхабат, дервиш 13 13 Здравей, монахо! (тур.) — Б.а. ! — разнесе се откъм прозорчето дрезгавият глас на собственика на хотела Мустафа. — Направих чай, ще излезеш ли за малко в градината или вече си лягаш да спиш?

Той едва успя да провре глава през тясното прозорче.

— Чок тешекюш, ефенди! 14 14 Много благодаря, господине! (тур.) — Б.а. Благодаря ти за поканата, но ме извини — ангелите вече ми затвориха клепачите.

Разнесе се шумолене на клони. Разочарованият Мустафа, който се надяваше да прекара вечерта, водейки богословски разговор с неверника, се отдалечаваше към къщурката си.

Брат Ираклий бързо усвои странния жаргон — смесица от арабски, турски и гръцки думи, на който говореше народът в Палестина. Още когато беше малък, майка му се гордееше с рядката му способност да учи езици, на четиринайсет години момчето вече говореше грузински, арменски и руски, а след още две години активно четеше свещените текстове, написани на мъртвите древни езици — латински и… арамейски. На същия онзи език, на който ТОЙ бе разговарял с учениците си в подземната пещера.

Навън окончателно се стъмни. Е, сега, когато Мустафа се намираше на безопасно разстояние, той можеше да прочете внимателно описанията на онези събития, които се съдържаха в Книгата, без да привлича нечие любопитство. Не можеше да разбере какъв беше разтворът, в който се бе запазила. На вид приличаше на гроздов спирт, само че страниците не бяха слепнати, а лесно се отделяха една от друга. Дъбовата римска ракла, в която бе стояла две хиляди години, беше изгнила, но другото й хранилище — бронзовата кутия, не бе докоснато от времето. Тя беше затворена толкова добре, че в нея не бе проникнал въздух, но дори и това не беше необходимо, тъй като разтворът бе запазил Книгата в идеално състояние.

Ираклий извади от чантата си две дебели восъчни свещи, които преди това беше купил на пазара. Докосна с пръсти подвързията, затаил дъх, отгърна миришещия на алкохол лист и се задълбочи в редовете на арамейски, написани с избледняло мастило.

„Това, което пиша АЗ, е съща истина и нека гарваните разнесат плътта МИ, ако не е така — прочете той шепнешком, затаил дъх и прокарвайки пръст по редовете. — Онова, което ТОЙ е създал за една седмица, може да потъне в бездната също за седем дни и сега само АЗ зная как да стане това. Защото на разсъмване в потъналите в мъгла листа на Гетсиман МИ се яви ПРОРОЧЕСТВО, което порази като гръм МОИТЕ очи и уши…“

Монахът не чете Евангелието дълго. След един час Книгата падна от разтрепераните му ръце на пода, издавайки глух звук. Сърцето му се блъскаше в гърдите като канарче в клетка, опитвайки се да изхвръкне навън, а в главата му удряха чукчета. Брат Ираклий беше обзет от ужас. Той беше истински безумец. Какъв трябваше да е човек, за да изкопае това вледеняващо кръвта повествование от недрата на земята, където би трябвало да си остане вовеки веков? Той се боеше дори да погледне към корицата с цвят на кръв, под която се криеше… криеше се…

Езикът не го слушаше и монахът не можеше да изрече онова, което прочете на зловещите страници, а от устата му се изтръгна само тих крясък. Какво да прави, къде да избяга, на кого да каже за нещастието, надвиснало над всички? Ако тази книга се озовеше в ръцете на някой честолюбец, обзет от безумни идеи, той можеше да… Само при мисълта какво би могъл да направи той, по челото и слепоочията на Ираклий избиха едри капки студена пот, а една от тях се стече лениво по бузата му. Не, нямаше нужда да бяга. Имаше само един изход. Да изгори тази Книга, да я унищожи, да я размаже, както селянин размазва с крак главата на змия, пропълзяла посред нощ в дома му.

Той скочи, но веднага с изненада установи, че не усеща пода под краката си и че краката не му се подчиняват. Около секунда монахът постоя прав като каменна статуя, а сетне се стовари на земята, събаряйки чинийката със свещите. Тя се счупи, а угасващите фитили изсъскаха. Усещайки, че някакви невидими игли разкъсват мозъка му, той се опита да пълзи, напипвайки предметите около себе си, но разтрепераните му пръсти не откриха Книгата. Нарастващата болка в главата и отчаянието му дадоха сили, гласът му се възвърна и той започна да крещи с цяло гърло, но воплите му потъваха в нощната тишина. Хотелът се намираше в покрайнините на Ал Кудс 15 15 Арабското название на Йерусалим. — Б.а. , а къщурката на Мустафа беше в края на Маслиновата горичка. За нещастие, турчинът беше прочут с дълбокия си сън.