Г. Зотов - Еликсир в Ада

— Здравейте, отче! — каза жизнерадостно охраненият мъж с двойна брадичка и със сива фуражка, която едва се крепеше на плешивата му глава. Току-що беше смачкал с ток захвърления на земята фас и вече палеше следващата цигара.

— Добър ден, синко — отвърна мъжът в черно и оправи полите на расото си. Сетне хвърли бърз поглед към спрялата наблизо боядисана в синьо и бяло кола. В нея нямаше никого. Мъжът бе дошъл при него сам, така че нямаше нищо страшно.

— Нещо спешно ли има, Артьомий Петрович? Моля да ме извините, но бих искал да остана сам, за да се помоля за душата му… Нали знаете какво ми се случи…

— Това е ужасно, направо е ужасно — изгрухтя лейтенантът и облъхна лицето на събеседника си с кисела смесица от алкохолни пари и цигарен дим. — Кой би могъл да допусне, че на Иванушка може да се случи такова нещо? Най-неочаквано взе, че изчезна. И дори не открихме тялото му. На брега на реката намерихме само една бележка, че слага край на живота си, и парче от дрехите му. Претърсихме водата с пръти, но тялото го няма. Сигурно течението вече го е отнесло или е заседнало в коренищата. И колко трябва да си влюбен в една жена, че само на седемнайсет години да се хвърлиш в пропастта, а?

— Тежко ми е да обсъждам това, Артьомий Петрович — каза тихо, но настойчиво мъжът в черно, загледан в земята. — Сърцето ми не е от камък, боли ме. Познавах Иван от дванайсетгодишен. Още по това време той не гонеше топката с момчетата, а постеше. Когато научих, че момчето е посегнало на живота си, за мен Адът се отвори. Аз му бях като баща… а той не се посъветва с мен… Не дойде да ме попита… Не сподели… Щяхме да се помолим заедно и болката в душата му може би щеше да стихне.

Лицето му беше сгърчено от истинска скръб и сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Но по нетърпеливия вид на служителя на закона си личеше, че е дошъл по съвсем друг въпрос и в момента само спазва нужната в такива случаи куртоазия, без да се интересува от съдбата на младия самоубиец.

— Да, да, да — изстреля с картечна скорост удивлението си милиционерът, всмуквайки жадно дима от фаса си. — На нас, разбира се, работата ни е такава, на всичко сме се нагледали и направо сме закоравели… Отбих се при вас да ви изкажа съболезнованията си и между другото да се поинтересувам дали, къх-къх-къх… Скоро при нас се очаква да пристигне нова партида трупове от Москва, та исках да попитам… Дали мога да разчитам на вас, или трябва сам да ги заровя?

Мъжът с расото избърса сълзата от бузата си.

— Извинете ме, но в момента нищо не ми се прави, Артьомий Петрович — каза, загледан в тъмните очертания на дърветата в далечината. — Още не съм се съвзел. Когато ТОЙ ми даде сили, пак ще се заема с това. Но на този етап не мога да върша нищо, всичко се изплъзва от ръцете му.

Лейтенантът съвсем ясно осъзна, че този път поделението му няма да отиде със служебни пари на сауната с момичета и ще трябва да платят сами погребението на клошарите. Това не му харесваше особено, но нямаше как да влезе в спор.

— Ох, ох, ох… Разбирам ви, как да не ви разбирам, отче… Ужасна работа, толкова е млад… — заговори лейтенантът и също помръкна, тъй като имаше сериозна причина. — Но какво да кажа, сълзите не лекуват мъката. Всички ще отидем там и вие, отец Андрей, много добре знаете това.

Той още дълго говори, докато мъжът в черно гледаше тлъстата му физиономия и насмешливо си мислеше: „Няма да е зле да поканя това ченге в мазето и там да го запозная с Хензел.“ Жалко, че се налагаше да пропусне тази прекрасна възможност, но изчезването на тази свиня с фуражка просто нямаше как да се скрие. Сигурно вече бе успял да раздрънка по телефона на цялото поделение, че отива при отец Андрей да се разбере за труповете.

— Виждам, че направо сърцето ви боли за Иванушка, синко. — Сведе той скръбно глава. — А на мен не ми остава нищо друго, освен да се моля за неговата заблудена душа. Това е всичко, което мога да направя. Утре ще отида при родителите на момчето, защото те са бедни хора и трябва да им се помогне.

Щом чу думата „помощ“, милиционерът се разбърза, оправдавайки се, че има спешна работа, свързана с борбата с хидрата на престъпността. Мъжът в черно изпрати любезно госта си до служебния форд. Колата нададе вой и се понесе напред, осветявайки с фаровете си листата на дърветата, които трептяха тревожно. Задаваше се буря. Отец Андрей изчака колата да се скрие зад завоя и се отправи към мазето.

„Всички ще отидем там“ — стрелнаха се през ума му баналните думи на ченгето. „Да, скъпи мой. Точно така е“ — си каза.