Г. Зотов - Еликсир в Ада

Малинин му се обади, когато щабскапитанът натикваше Сталин в колата. За да избегне неочакваните номера от страна на вожда на народите, Алексей щракна златните белезници за VIP-арестанти на своята китка и на китката на Сталин.

— Вашброде — разхленчи се жално унтерофицерът. — Направих всичко, което ми казахте, но нищо не излезе. Позвъних, представих се както си му е редът, показах картата си пред шпионката и обясних, че искам да огледам жилището, но оня помияр Троцки категорично отказа да отвори вратата. Разкрещя ми се, започна да ме нарича слуга на империализма и някаква си хидра. И аз сложих взрива, както се разпоредихте. Само че от взрива рухна целият вход. Едва успях да се измъкна оттам, една тухла ме удари по главата и сега седя до развалините и се чудя дали да го изравям оттам?

Калашников се разсмя. Генералисимусът го погледна учудено.

— Братле, това да не ти е снаряд за гаубица? — извика Алексей, гърчейки се от смях. — Достатъчни са само сто грама, не можеш ли да различиш тротил от пластичен взрив? Колко сложи? Половин кило, нали? И защо сложи толкова малко? Трябваше да лепнеш едно кило и целият блок вече нямаше да го има. Както и да е, зарежи всичко и отивай бързо в кантората. Там те чака страхотен подарък!

След като прекъсна връзката, Калашников се обърна към Сталин, който седеше посърнал в колата.

— А сега ето какво, скъпи мой Йосиф Висарионович — изрече Алексей и запали мотора. — Докато пътуваме, ще ми разкажеш много подробно, картинно и в детайли какво чак толкова интересно е написал в Евангелието си Юда.

Вождът на народите не изрази никаква изненада от осведомеността на Калашников. Ако се съдеше по това колко бързо успя да го открие, той очевидно не беше губил времето си и по останалите въпроси.

— Добре — отвърна спокойно Сталин и бръкна със свободната си от белезниците ръка в горния джоб на китела си, за да извади любимата си лула. — Всичко е много просто: ти спечели, а аз изгубих. Но щеше да е по-добре, ако не беше търсил мен, а него. Защото дори днес вече може да е късно.

Когато след един час Калашников стигна до сградата на Ведомството, пред чийто праг скучаеше Малинин и тъжно се оглеждаше, той вече знаеше със сигурност какво трябва да направи. Имаше само един проблем — времето наистина беше страшно малко.

15 часа и 43 минути

Дали това не беше достатъчно? Кой знае. Може и да не беше достатъчно, защото му предстоеше да се сблъска с костелив орех. Убиецът се замисли за две секунди и за всеки случай прибави към двете капсули още една. От много глава не боли. Той беше стигнал до финалната права и затова не биваше да рискува.

От последния удар зависеха страшно много неща. Копоите обикаляха из целия Град, правейки безплодни опити да установят коя е следващата жертва, но нямаше как да се доберат до него, защото за щастие той беше извън подозрение. Нямаше защо да нервничи, трябваше да се настрои за най-добрия изход и да си мисли само хубави неща. Достатъчно бе да си помисли, че може би само две-три денонощия го делят от топлите като сварено мляко води на подземното море в бъдещия пъстър хавайски квартал.

Но беше лесно да се каже, че не бива да нервничи, въпреки че поводите му за това бяха твърде много. Свръзката така и не се появи, а мобилният му телефон изричаше с механичен женски глас само еднообразното: „Абонатът е изключен или за наказание е лишен от номер. Моля, обадете се по-късно.“ Дали копоите бяха успели да се доберат до него? Какво пък, нищо не беше изключено. Но в такъв случай защо телевизионните канали не съобщаваха нищо за това, като се има предвид, че преди по два часа се наслаждаваха на всяка дребна подробност, свързана с дейността на Ангела на смъртта? Без съмнение те веднага щяха да разтръбят из целия Град за ареста на „помощника на серийния убиец“ и щяха да прекъснат всичките си токшоута и сериали, за да пуснат в ефир „горещата сензация на хилядолетието“.

Килърът не вярваше, че става дума за елементарно прецакване и че Свръзката е избягал заедно със златните милиони, но не защото не допускаше такава възможност. Просто Свръзката беше длъжен да остана на мястото си до края, за да има възможността да провери дали последната задача е изпълнена успешно. Може би беше решил да зареже всичко и в течение на едно денонощие да се наспи след безкрайните нощни смени, когато приемаше и претършуваше куриерите? Но това нямаше значение. Каквото и да се бе случило, никой не бе променял неговата поръчка. Привечер той щеше да тръгне на последния си лов, а след това за дълго да се стаи, отдаден на скромното, но не и лишено от известно очарование съществуване с паспорта на Ромарио Гонзалес в някой уютен селски хотел край златистите пясъци на хавайския квартал.