Г. Зотов - Еликсир в Ада

— Съвсем не, вашброде — съкрати по навик обръщението „ваше благородие“ Малинин.

— Напразно. А пък в началото аз дълго се чудих защо ли сме тук, а не в Рая?

Тази мисъл толкова силно порази Малинин, че той зяпна.

— Кажи ми, ти как изживя живота си? Сигурно си православен, нали? И сигурно всяка неделя си ходил на църква, спазвал си постите, а на Великден си носил козунак на светците… Така ли беше?

— Разбира се — стъписа се Малинин. — Че аз да не съм някой неверник, вашброде?

— Но въпреки това си се озовал тук — наведе глава настрани Калашников, разглеждайки меланхолично мизерните покрайнини на индийския квартал, които се нижеха зад прозореца. — И в първия момент направо ти се пръска мозъкът да се чудиш: ама, как така, нали бях толкова добро момче, нали вършех всичко както трябва — ядях гъби в безмесните дни, палех свещи в храма, винаги целувах усърдно иконите… А след това — хоп! — и дяволите вече те пържат в тигана…

Малинин посърна. Пръстите на ръката му върху волана потрепваха.

— Отначало и аз не можех да разбера защо е така — въздъхна Алексей. — А сетне ме изправиха пред Главния съд и ми обясниха: „Ще гориш в Ада, защото греховете ти, човече, са толкова много, че дори с локомотив не можеш да ги поместиш. Убил си поне петдесетина човека.“ А пък аз облещих очи, размахах ръце и се развиках: „Многоуважаеми господа, ама аз работех в полицията! А пък нашите хорица в Москва, особено в Хитровски район, направо могат да ти вземат акъла. Един такъв бандюга утрепа в хана търговец, който караше стока в Смоленск, заедно с двете му дъщери — едната още не беше навършила десет годинки. Заклал ги и тримата както си спят, животното. Наложи се да го заловим в къщата на мадамата му, а пък той започна да стреля по нас… И какво трябваше да направя аз, да се целувам с него ли? Гръмнах го с браунинга — улучих го в корема и в гърдите и след един ден той умря в болницата. И заради тази измет искате да ме пържите в тигана, така ли?…“

Малинин мълчеше. Калашников си помисли, че напразно се оплаква, защото никой никога не го беше пържил в тигана. Освен през първия ден, за да спазят приличието, тъй като точно тогава бяха довели туристическа група. Нима не беше извадил късмет тук? Е, да, с работата си не беше. Той я проклинаше още на Земята, когато заради нея загуби Алевтина. И си даде клетва, че ще напусне полицията…

Но нямаше причини да се огорчава, тъй като, когато Главният съд те изпращаше да се занимаваш с някаква омразна работа, това се смяташе за леко наказание. Шефът беше доволен от него, той имаше най-добрата разкриваемост, например наскоро разкри мрежа от доставчици на суха кръв за градските вампири. Но какъв смисъл имаше да го прави? Всичко си беше както на Земята и дори и уличните кучета знаеха откъде да си купят контрабандна стока, но залавяха само глупаците, които я продаваха. Градът толкова много му напомняше на Земята, че понякога започваше да се съмнява дали всъщност не е живял тук винаги и в един момент просто се е преместил в някакъв друг район? Но съмненията му бързо се изпаряваха, когато се сетеше, че на Земята беше Алевтина. А в града я нямаше. И вече никога нямаше да я има.

Беемвето свърна под огромния мост, който хората наричаха „Дяволския“. На спирката пътниците щурмуваха току-що пристигналия автобус и ловко се катереха към покрива му. Във въздуха се мяркаха чадъри, женски шапки и парцали от откъснати заедно с плата джобове. Встрани повръщаше някакъв нещастник, който се бе натъкнал на плакат на „Кока-кола“. „Сигурно е новак“ — отбеляза си Калашников. На тях често им се случваха такива неща.

— А пък те най-спокойно ми отговориха — продължи той отново разговора си, — че не е важно какъв бандюга е бил онзи. Нямал съм право да лишавам човек от живота му, пък ако ще да е най-големият мръсник. Много по-късно видях тук тълпи от хора като рицарите от кръстоносните походи, които вече хиляда години си удрят главите в стените и все не могат да проумеят как е възможно това: освобождавали са Божи гроб, слънцето ги изпепелявало, боледували от холера и заради тези неща сега трябва да врат в казана. А когато малко се поуспокоих, се замислих и стигнах до извода, че всичко е правилно. Човек не бива да си мисли, че колкото и страшен грях да е извършил, винаги може да измоли прошка за него. Има неща, които за нищо на света няма да ти простят. И няма никакво значение колко пъти си ходил на църква, дали си постил и дали си целувал ръка на архиерея, защото попът в Небесната канцелария не си е купил лиценз да ти опрощава греховете. Понякога дори си мисля, Серьога, че в Рая няма абсолютно никого. Толкова много хора познавах лично на Земята и в крайна сметка всички се озоваха тук.