Г. Зотов - Еликсир в Ада

Алексей се навъси, докато гледаше едва забележимите частици пепел под увеличителното стъкло на медицинския експерт, и машинално облиза устните си. Отново имаше нужда от едно питие, както сутринта, когато се събуди, но не посмя да изрази желанието си на глас в присъствието на именития лекар.

— Така значи. Но ако това загадъчно вещество е било толкова убийствено — Калашников с удоволствие използва новата дума, която му подсказа един московски пиар и мениджър, — тогава защо нищо друго наоколо не е пострадало? По принцип апартаментът би трябвало направо да се взриви. Но няма никакви следи…

— Отново сте абсолютно прав, любезни господине — съгласи се Склифасофски, облизвайки остатъка от пурата. — Не открихме нито една капчица върху нито една повърхност и на мен също ми се струва, че това е доста странно. Надявам се, че след като направим анализ в лабораторията, ще успея да разбера какво е било това вещество. В момента бих могъл да кажа, че то прилича на силно действащо бойно вещество и не бих се изненадал, ако с него за секунда може да се изгори цяла рота войници. Единствената разлика е в това, че както много добре знаете, в Ада никакви такива средства не могат да оказват въздействие… Отровата, тротилът, киселината и куршумите са безполезни, а всякакви рани зарастват за три часа, защото всички ние, миличък, и без това вече сме трупове. Струва ми се, че си имаме работа със специално разработено средство, което само за миг прекратява съществуването на тленната душа в задгробния свят. Повтарям, че за съжаление засега не мога да установя каква е консистенцията му.

— Да не е полоний 210? — поинтересува се Калашников. — Наскоро при нас пристигна един мъж в херметично затворен ковчег и се оказа, че в организма му има…

— Какъв полоний, по дяволите? — обиди се лекарят. — Нали току-що много ясно ви обясних, че нито едно земно средство не е в състояние да въздейства на каквото и да било в нашия град, пък ако ще да хвърлят и атомна бомба. Но за всеки случай ние проверихме това с броячите. Няма никакви следи от радиация.

На вратата деликатно се почука и на прага се появи младо момче с черната униформа на Ведомството. Тази униформа се полагаше на всички, но обикновено я носеха само низшите чинове. Изпод накривената му фуражка се подаваше рижав перчем, а ноздрите му потръпваха, долавяйки неприятната миризма на „изгоряла котка“. Младежът козирува енергично, на Калашников и кресна толкова силно, че един от медицинските експерти изпусна епруветката си:

— Здраве желая, ваше високоблагородие!

Казашкият унтерофицер Сергей Малинин имаше добра репутация във Ведомството заради невероятната си изпълнителност, но според Калашников беше тъп като баобаб. Но той се обади именно на него, веднага след като шефът се скри зад вратата.

— Разпита ли съседите, Серьога? — попита Алексей.

— Тъй вярно! — Малинин гледаше предано началството в очите.

Калашников знаеше резултата предварително и усещаше, че в разследването едва ли щеше да има сензации. В подобни дела винаги възникваше огромен проблем със свидетелите, но задължителните правила трябваше да се спазват.

— Някой чул ли е поне нещо?

— Съвсем не!

— Защо?

Малинин се поколеба за секунда, но моментално съобрази какво да отговори:

— Защото е било нощ, ваше благородие! Спали са, мръсниците!

Хората с бели престилки зад гърба им сдържано се изсмяха. Калашников прикри усмивката си по навик и се обърна към Склифасофски:

— И какво ви хрумна в първия момент, докторе? Какъв мотив би могло да има подобно престъпление? И колко би трябвало да си мразил покойния, за да поискаш да го изгориш дори в самия пъкъл?

Хирургът сви рамене и угаси пурата. Из стаята плъзнаха лъкатушещи струйки лилав дим, чийто аромат се смеси с миризмата на изгоряло.

— Вие сте опитен човек, Алексей Григориевич, и няма защо да се правите на Орлеанската дева. Убитият беше изключителен мръсник. Сигурен съм, че вие много добре знаете това, но съм готов да ви информирам, че най-малко петстотин милиона души са мразили покойника от цялото си сърце. Надявам се, любезни господине, че тази информация значително ще стесни кръга на заподозрените.

Склифасофски се разсмя, доволен от шегата си. Калашников замълча, хапейки замислено долната си устна. Ситуацията наистина не беше от лесните. Нямаше следи, нямаше отпечатъци, никой от съседите не беше чул нищо. Налице беше истинско „задънено разследване“, както се изразяваха обикновено в московската полиция за дела, които дяволски трудно можеха да бъдат разкрити. Обикновено такива дела се разкриваха едва след години разследване.