Г. Зотов - Епидемия в рая

Мобилният му телефон си беше точно там, където го остави. Елевтерий залиташе от слабост. Протегна ръка към апарата, но внезапно чу зад гърба си тих звук като от драскане.

Той вдигна глава и се обърна. Онова, което видя, хвърли архангела в крайно изумление — през прозореца се промъкваше човек е черна каубойска шапка и е копринена мантия. Лицето му беше скрито е бяла маска като онази, която използваха във филма „V като вендета“. Маската се усмихваше с изкуствена усмивка.

Елевтерий отстъпи инстинктивно назад и закачи с тялото си мобилния телефон, който падна от масата, а от удара в пода „вечната“ му батерия изхвърча със звън. Без изобщо да се притесни от факта, че са го забелязали, неканеният гост се провря спокойно през прозореца. Изправи се и изтупа с ръцете си, на които носеше ръкавици от гласе, прашинките от съвършения си черен костюм. Втораченият в архангела поглед на гримираните му очи не изразяваше никакви емоции. Непознатият наклони главата си настрани като птица и очевидно се наслаждаваше на стъписването на домакина.

„Мечът! На стената в спалнята виси моят меч“ — осени внезапна мисъл Елевтерий, но краката му вече не го слушаха, тъй като очертанията в кухнята започнаха да се размазват, подскачайки и люлеейки се, и палаво му намигаха с ярките си петна. Той отвори напуканите си устни, залепнали от горещата му слюнка, но не успя да каже нищо, тъй като непознатият се устреми към Елевтерий и го сграбчи за гърлото с желязната си ръка в ръкавица. Спусна се мрак… В последния миг архангелът усети, че лежи на пода, а гостът неочаквано изчезна. Вместо думи от гърлото му излизаше хъркане, а от устата и от носа му се лееше някаква течност. Пространството внезапно започна да се върти с бясна скорост, а всички цветове се сляха като в калейдоскоп, който се взриви в разноцветни пръски.

На плажа, до който водеха стъпалата на вилата на архангела, два рака пълзяха лениво около един жълт кокосов орех и все не можеха да решат от коя страна да му пробият дупка, за да се докопат до ароматното мляко. Топлият вятър духаше през отворения прозорец и поклащаше пердетата…

петък, 10 часа и 07 минути

Калашников и Малинин стояха край райските врати и непрекъснато и нервно се оглеждаха на всички страни. Огромните порти се устремяваха право към небето и не се виждаше къде свършват зъбците на дебелите тухлени стени, които не би пробила дори и атомна бомба. Те удариха два пъти лъскавата медна камбана, и то преди десет минути, но не се забелязваха никакви признаци на живот. Малинин беше по-нервен и това беше съвсем естествено, тъй като още от самото начало си мислеше, че няма да ги пуснат в Рая. Прекараха цялата нощ в изморително пътуване — първо се друсаха няколко часа в мръсната оплюта мотриса, пълна със скинхедси, продавачи на порнопродукция и марихуана, тъй като мъдрите хора от креативния отдел на Управлението за наказания бяха взели за модел влаковете от Подмосковиего и от Таджикистан, смесвайки едното с другото. Когато стигнаха в Чистилището (естествено, мотрисата закъсня с два часа), двамата мъже профучаха на бегом по излъскания перон, където беше спрял фирменият райски експрес. След като недоверчивият кондуктор с ливрея и небесносиня фуражка прегледа пропуските им, стрелкайки пришълците с погледи, и ги пусна през една специална електронна машинка, двамата заеха местата си в просторното купе. Малинин мълчеше потресен. Вътре имаше климатици, тапицирани с индийска коприна седалки, тонколони, от които се носеше лека музика, и хладилник с безплатни напитки. Унтерофицерът не можеше да повярва на случващото се, тресеше глава и повтаряше като пенсионерка пред ценоразпис в моден бутик: „Това е то, това е то Раят, ей на какъв се оказа.“ Настроеният по-скептично Калашников не споделяше възторга на колегата си за райските селения, тъй като според неговите представи това трябваше да е нещо по-различно от луксозно обзаведен влак с кока-кола на вересия. Той взе чашата чай от ръката на любезната шафнерка и се замисли, загледан през прозореца, където на фона на приказно синьото небе се носеха снежнобели облачета. Експресът препускаше със светлинна скорост, но това не предизвикваше световъртеж. Всичко беше сладникаво и някак твърде прекрасно.

Когато минаха през плъзгащите се кристални врати, изкачиха се по разкошното стълбище от бял мрамор и се приближиха до въжделените райски врати, стана ясно, че въпреки обещанието никой не ги чакаше. Кръглата каменна будка с надпис „Информация“ (написан на двайсет езика) беше празна и ако се съдеше по пласта прах на масичката, в нея отдавна вече не бяха седели служители. Безплатният телефонен автомат не работеше, но за сметка на това фонтаните наоколо разпръскваха сладка ароматна вода. Малинин се сети за тълпата на входа на Ада, блъсканицата, полуразложените тела (някои със следи от изгаряния или дори без глави), мръснишките псувни и грубите митничари, които тарашеха куфарите на грешниците, и отново се умили. Калашников обаче се тревожеше, че Небесната канцелария се е отказала да ги ангажира с разследването. Иначе как би могъл да си обясни този толкова хладен прием? Той трескаво дръпна протритото въженце на камбаната още веднъж, вече без да се надява на каквото и да било. Звукът прониза главата му и завибрира в ушите му. Но най-неочаквано едното крило на вратите се разтресе и плавно се отвори настрани също като на гардероб. В образувалата се пролука застана момче на около десет години с бял хитон, подстригано на венец, със светли коси и слабо телце.