Г. Зотов - Епидемия в рая

Алексей се наведе и потупа нежно казака по рамото:

— По-кротко, Серьога… че после ще трябва да се връщаш обратно.

— Зная — изхриптя Малинин. — По-добре да пукна.

— Вече си пукнал — прекъсна оплакванията му щабскапитанът. — Радвай се, защото няма какво по-лошо да ти се случи. Както и да е, хайде да се отдалечим от тези пенсионери под другото дръвче.

Малинин измина по-голямата част от разстоянието до дръвчето с пълзене. А когато се просна до дънера му, махна капачето на манерката си и започна жадно да пие вода. Но само след половин минута Алексей разбра от поруменялото му лице, че това не е вода. Измъкна манерката от ръцете му, отпи една голяма глътка и се задави.

— Леле-мале! — В гърлото му все едно че се взриви атомна бомба.

— Сам я варих — призна си поласкан Малинин. — Много е просто, вашблороде: лак, денатурат, препарат за миене на прозорци и малко захар.

— Защо ти е тая захар? — попита Калашников.

— За да стане по-пикантна — подсмихна се Малинин. — Кажете де, какво е станало при нас?

Колкото повече Калашников му разказваше за странната среща в кабинета на Шефа, където присъствал и загадъчният човек е качулката, скриваща лицето му, толкова повече се избистряше погледът на помощника му. Той надигна още веднъж манерката, за да осмисли окончателно онова, което чу, потърка челото си и избърбори:

— Знаете ли, вашблороде, по цели нощи съм си мислил, че хич няма да е зле да посетя Рая — призна. — А пък сега май ме е страх. Няма ли начин да минат без нас?

— Не могат, братле. При тях ситуацията е още по-лоша, отколкото при нас, понеже нямат абсолютно никакъв репресивен апарат за наказания. Според статута им дори нямат право на пътни полицаи, за да регулират уличното движение.

— Аз най-честно си мисля, че през близките хиляда години в Рая няма да видят нито един пътен полицай — отбеляза Малинин. — Че дори и след това. Просто…

— Няма значение — взе манерката от ръцете му Калашников и отпи още една глътка. — Но е факт, че при тях няма никакви следователи, дознатели, съдебномедицински експерти и други такива неща, тъй като до този момент не са им трябвали. А пък сега, разбираш ли, на живот и смърт са длъжни да разберат къде са изчезнали трима ангели от Небесната канцелария, докато Гласа не се е върнал от отпуск. Иначе лошо им се пише.

Малинин стрелна Калашников с бърз поглед, изпълнен със суеверен страх.

— Вашблороде… — изрече тихичко, мърдайки само устни. — Ама дотам ли са се докарали, че Гласа вече не знае какво и как става там? Нали сте чували, че той вижда ВСИЧКО.

— В това няма съмнение, братле — потвърди Алексей и със съжаление отбеляза, че на дъното на манерката почти не е останала огнена вода. — И аз имах такива съмнения, но Шефа подробно ми обясни нещата. Все пак Гласа не е робот, нали така? Работата му е толкова нервна, че дори на врага си няма да я пожелаеш. Всъщност се блъска по двайсет и четири часа — да предотврати епидемия, да приключи война, да намали степента на земетресение. Но трябва и да си почива, защото иначе ще му причернее пред очите. Та затова веднъж на седемдесет години заминава за една седмица да се поразсее и главата му да си почине малко. Ходи предимно на някакви тропически острови. А в Небесната канцелария има строго правило — каквото и да се случи, дори и ядрена война, е забранено Гласа да бъде безпокоен по време на отпуск и той също не се занимава с абсолютно нищо — не чете вестници и не гледа телевизия. Защото иначе това няма да е отпуска.

Пенсионерите встрани от тях се умориха да спорят и затракаха с плочките на доминото.

— Я-я-я-ясно… — проточи Малинин и изтръска последните капки шльокавица в устата си. — А вие, вашблороде, имате ли някаква идея къде са се дянали тия ангели?

— Нямам — отвърна той и изпрати с мрачен поглед празната манерка, която полетя към земята. — Нямам представа къде се намират. Може и да са избягали, това като нищо би могло да се случи. Защото те могат хем да приемат човешки облик, хем да бъдат невидими. Но ако избягат такива, каквито са си, нищо не могат да свършат.

— Аз съм готов — заяви помощникът и кой знае защо закопча горното копче на дългата си военна куртка. — Не ми е ясно само едно — как ще влезем в Рая?

— Между Града и Рая, братле, няма пряка връзка — обясни Алексей. — Това означава, че сега ще отидем с мотрисата в транзитната зала, сиреч в Чистилището, там ще се прекачим на райския експрес и ще стигнем до райските врати, където ще ни посрещнат придружаващи лица. Не съм в кой знае какъв възторг от това пътуване, но, първо, не е прието да се отказва на Шефа и, второ… — гласът му трепна, — това е шанс да се видя с Алевтина.