Кен Фоллетт - Крахът на титаните

— Обичам те — каза тя и го целуна жадно.

След минута се отдели от него, останала без дъх. Валтер я погледна с обожание.

— Нямаш срам! Волга минавала през Белград!

— Но сработи, нали?

Той възхитено поклати глава.

— Аз никога не бих се сетил. Толкова си умна.

— Трябва ни атлас, в случай че някой влезе.

Валтер огледа рафтовете. Библиотеката принадлежеше по-скоро на колекционер, отколкото на читател. Всички книги бяха с хубави подвързии и повечето сякаш никога не бяха отваряни. Няколко справочника се спотайваха в един от ъглите и Валтер намери там атлас, прелисти го и откри карта на Балканите.

— Тази криза — притеснено започна Мод. — В дългосрочен план… няма да ни раздели, нали?

— Не и ако мога да направя нещо.

Той я дръпна зад един библиотечен шкаф, за да може, ако някой влезе, да не ги види веднага, и я целуна отново. Днес тя го желаеше силно и прокарваше ръце по раменете, ръцете и гърба му, докато го целуваше. Прекъсна целувката и му прошепна:

— Вдигни ми полата.

Той преглътна. Бленувал беше този миг. Стисна плата и го издърпа нагоре.

— И фустата — каза тя. Той стисна плата с двете си ръце. — Не я мачкай.

Валтер се опита да я повдигне, без да мачка коприната, но тя се изплъзваше през ръцете му. Нетърпелива, Мод се наведе, хвана полата и фустата за ръбовете и запретна всичко на кръста си.

— Докосни ме — каза тя и го погледна право в очите.

Той бе притеснен, че някой ще влезе, но любовта и желанието го бяха обзели твърде много, за да се сдържа. Сложи дясната си ръка между бедрата й и дъхът му секна от изненада — там беше гола. Осъзнаването, че е планирала да му достави това удоволствие, още повече възпламени желанието му. Нежно я погали, но тя притисна ханш към дланта му и той отвърна с по-настойчиво движение.

— Точно така — каза тя. Той затвори очи, но тя му каза: — Гледай ме, скъпи мой, гледай ме, докато го правиш — и той ги отвори отново.

Лицето й бе зачервено и тя дишаше тежко през разтворените си устни. Тя сграбчи ръката му и го поведе, както той го беше сторил в ложата на операта. Мод прошепна:

— Вкарай пръста си.

Тя се облегна на рамото му. Той усещаше горещия й дъх през дрехите си. Притискаше се към него на тласъци. След няколко мига простена гърлено, подобно на сподавения вик на сънуващ човек, и се отпусна върху него.

Валтер чу как вратата се отваря, а след това — гласа на лейди Хърмия.

— Хайде, Мод, скъпа, трябва да си ходим.

Той дръпна ръката си и Мод бързо приглади полата. С разтреперан глас тя каза:

— Боя се, че грешах, лельо Хърм, а господин фон Улрих е бил прав — Дунав, а не Волга, минава през Белград. Сега го видяхме в атласа.

Те се приведоха над книгата и лейди Хърмия се подаде иззад лавицата.

— Не съм се и съмнявала — рече възрастната жена. — Мъжете обикновено са прави за тия неща, а хер фон Улрих е и дипломат и му се налага да знае много факти, с които жените не бива да се занимават. Не трябва да спориш, Мод.

— Предполагам, че си права — отвърна Мод със смайваща неискреност.

Те напуснаха библиотеката и прекосиха коридора. Валтер отвори вратата към салона, където бяха всички останали. Лейди Хърмия влезе първа. Мод я последва и го погледна. Валтер вдигна дясната си ръка, сложи върха на пръста в устата си и го облиза.

„Това не може да продължава“, мислеше си Валтер на път към посолството. Все едно беше някой ученик. Мод беше на двадесет и три, той — на двадесет и осем, а още им се налагаше да прибягват до всякакви хитрини, за да прекарат пет минути насаме. Време беше да се оженят.

Трябваше да иска разрешението на Фиц. Бащата на Мод бе починал и Фиц се явяваше главата на семейството. Със сигурност би предпочел тя да се омъжи за някой англичанин. Но в крайна сметка щеше да склони — сигурно се тревожеше, че никога няма да успее да ожени сестричката си.

Не, основният проблем беше Ото. Той искаше Валтер да се ожени за някоя добропорядъчна пруска девойка, която с радост ще прекара остатъка от живота си в раждане и отглеждане на наследници. А когато Ото искаше нещо, той правеше всичко по силите си, за да го постигне, и преодоляваше съпротивата безжалостно — това го правеше добър армейски офицер. Никога не би му минало през ума, че синът му има право да избере съпругата си без вмешателство или натиск. Валтер би предпочел насърчението и подкрепата на баща си — въобще не гледаше с ентусиазъм на неизбежния сблъсък между тях. Неговата любов обаче беше по-силна от синовната почит.