— Да живее царят, баща на народа!
Докато приключи, каретата вече отминаваше селцето. Григорий не можа да зърне пътниците заради вдигнатия прах. Осъзна, че е пропуснал да види царя и не е благословен. Избухна в сълзи.
Майка му отчупи крайче от хляба на масата и му го даде. Стана му по-добре.
След края на смяната в седем часа, Лев обикновено отивате да играе карти с приятелите си или да пие с леки момичета. Григорий често ходеше по разни събрания — лекция за атеизма, социалистически семинар, представление с магически фенер за далечни земи, четене на поезия. Тази вечер обаче нямаше какво да прави. Щеше да се прибере, да си направи яхния за вечеря, да остави малко за Лев и да си легне рано.
Заводът се намираше в южните покрайнини на Санкт Петербург; комините и сградите му се простираха нашироко по брега на Балтийско море. Мнозина от работниците живееха във фабриката — едни имаха бараки, а други спяха до машините си. Затова наоколо тичаха множество деца.
Григорий беше от малцината, които имаха дом извън завода. Той знаеше, че в социалистическото общество къщите за работниците щяха да се строят едновременно с фабриките, само че хаотичният руски капитализъм беше оставил хиляди хора без дом. Въпреки добрата си заплата, Григорий живееше в една стаичка на около половин час пеша от фабриката. Известно му беше, че в Бъфало работниците имат електричество и течаща вода в домовете си. Казвали му бяха, че даже имали собствени телефони, но това му звучеше абсурдно — все едно улиците да са застлани със злато.
Срещата с княгиня Беа го върна в детството му. Докато криволичеше из заледените улици, с усилие си наложи да не се оставя на непоносимия спомен. Все пак пред очите му изникна дървената къщурка, където беше живял тогава, ъгъла с иконите и срещу него кътчето за спане, където си лягаше всяка нощ, а до него лягаше я някоя козичка, я някое теле. Най-отчетливо си спомняше нещо, на което тогава почти не обръщаше внимание — миризмата. Тя идваше от печката, от животните, от черния дим, който се виеше над керосиновата лампа, от домашно приготвения тютюн, който баща му завиваше във вестникарска хартия и след това пушеше. Парцали уплътняваха прозорците, за да не влиза студ, което правеше мястото още по-душно. Въображението му възстановяваше миризмата и предизвикваше носталгия по дните преди кошмара — това бяха последните дни, в които се беше чувствал в безопасност.
Недалеч от фабриката се натъкна на гледка, която го накара да спре. В кръга светлина, очертан от една улична лампа, двама полицаи в черни униформи със зелени кантове разпитваха млада жена. Грубата й връхна дреха и вързаната зад врата забрадка подсказваха, че е селянка, наскоро пристигнала в града. На пръв поглед му се стори, че момичето е на около шестнадесет — на толкова беше и той, когато двамата с брат му останаха сираци.
По-ниският и набит от двамата полицаи каза нещо и потупа момичето по бузата. Тя трепна, а другият полицай се засмя. Григорий си спомни как всякакви овластени хора се държаха с него, когато беше шестнадесетгодишен сирак и изпита съчувствие към момичето. Пренебрегна гласа на разума и се приближи до тримата. Колкото да има какво да каже, той се обърна към момичето:
— Ако търсиш фабриката на Путилов, мога да ти покажа накъде е.
Набитият полицай се изхили и рече:
— Иля, разкарай го.
Партньорът му имаше малка глава и подло лице.
— Да изчезваш, боклук — подхвърли той.
Григорий не се уплаши. Беше висок и силен, мускулите му бяха заякнали от ежедневната тежка работа. От дете участваше в улични сбивания и от години не беше губил схватка. И Лев беше като него. Все пак по-добре беше да не дразни полицаите.
— Аз съм отговорник на цех в предприятието — каза той на момичето. — Ако търсиш работа, мога да ти помогна.
Момичето го погледна с благодарност.
— Отговорник нищо не значи — каза набитият полицай. За пръв път огледа Григорий. На жълтеникавата светлина от керосиновата лампа младежът разпозна кръглото лице и глупавото войнствено изражение. Това беше капитанът от местния участък, Михаил Пински. Сърцето му се сви. Лудост беше да се заяжда е този човек, но вече не можеше да се върне назад.
Момичето проговори и Григорий разбра, че е по-скоро на двадесет, отколкото на шестнадесет.
— Благодаря Ви, господине, ще дойда с вас — рече тя. Хубавка беше, с плътни устни и фини черти.
Григорий се огледа. За съжаление наоколо нямаше други хора — беше излязъл от фабриката няколко минути след навалицата в седем. Знаеше, че трябва да отстъпи, но не можеше да изостави момичето.
Читать дальше