Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Едно малко момче влетя в работилницата, преследвано от викаща жена, вероятно майка му. Григорий посегна към малкия, за да го дръпне от пещта. Момчето му се изплъзна и се заби в княгиня Беа. Ниско остриганата му глава звучно я халоса в ребрата. Тя болезнено пое дъх. Момчето спря рязко, зашеметено. Княгинята яростно отметна ръка и го зашлеви така, че то се олюля и Григорий се побоя да не падне. Американецът каза нещо рязко на английски, а тонът му беше изненадан и възмутен. В следващия миг майката грабна детето в силните си ръце и се извърна.

Канин изглеждаше уплашен, вероятно подозираше, че ще обвинят него. Побърза да каже на княгинята:

— Ваше най-високо превъзходителство, ранена ли сте?

Княгиня Беа беше видимо ядосана, обаче пое дълбоко дъх и отвърна:

— Няма ми нищо.

Съпругът й и графът я доближиха притеснени. Само Дюър остана на място, а по лицето му бяха застинали отвращение и неодобрение. „Шокиран беше от шамара“, отгатна Григорий и се зачуди всички американци ли са толкова мекушави. Един шамар нищо не значеше — Григорий и Лев редовно получаваха бой с пръчки като деца във фабриката.

Гостите почнаха да се разотиват. Григорий се боеше да не изпусне възможността да разпита посетителя от Бъфало. Дръзко докосна ръкава на Дюър. Руски аристократ би реагирал с възмущение и би го изблъскал или ударил заради наглостта му, но американецът се обърна към него с учтива усмивка.

— Вие сте от Бъфало, Ню Йорк, господине?

— Точно така.

— Двамата с брат ми пестим, за да заминем за Америка. Ще живеем в Бъфало.

— Защо там?

— Тук, в Санкт Петербург, има едно семейство, което ще ни осигури документите — срещу заплащане, разбира се, и са ни обещали работа при техни роднини в Бъфало.

— Кои са те?

— Фамилията е Вялови. — Вялови бяха бандити, макар да имаха и законен бизнес. Не можеше да им се вярва напълно, затова Григорий искаше независим източник да потвърди това, което знаеше от тях. — Господине, семейство Вялови от Бъфало наистина ли са богати и важни?

— Да — отвърна Дюър. — В баровете и хотелите на Йосиф Вялов работят няколкостотин души.

— Благодаря Ви. — Григорий си отдъхна. — Добре е да знам това.

Първият спомен на Григорий беше от посещението на царя в Буловнир. Тогава момчето беше на шест години.

В продължение на дни селяните почти не говореха за друго. Всички станаха по изгрев слънце, макар да беше очевидно, че Царят ще закусва преди да излезе на обиколка, което нямаше да се случи преди късна сутрин. Бащата на Григорий извади масата от едностайното им обиталище и я постави до пътя. Върху нея подреди самун хляб, букет цветя и малка солница, като обясни на сина си, че това са традиционните знаци на гостоприемството. Повечето други селяни направиха същото. Бабата на Григорий се кипреше с нова жълта забрадка.

Беше ранна есен и денят бе сух. Оставаше доста време до началото на суровата зима. Селяните приседнаха и зачакаха. Старейшините се мотаеха в най-хубавите си дрехи и си придаваха важен вид, но и те като останалите просто чакаха. Скоро Григорий се отегчи и започна да си играе в прахоляка до къщата. Лев, само на годинка, беше още кърмаче.

Мина обед, но никой не искаше да се прибира и да приготвя вечерята от страх, че ще пропусне царя. Григорий посегна да хапне от хляба на масата, но получи шамар зад врата. Майка му все пак му донесе паница студена каша.

Григорий не беше сигурен кой или какво е царят. В църквата често говореха как обича всички селяни и ги пази в съня им, което го поставяше наравно със Свети Петър, Иисус и архангел Гаврил. Момчето се чудеше дали царят си има криле или трънен венец, или просто бродиран кафтан, подобно на старейшина на селото. Но едно беше ясно — хората получаваха благословия, дори само да го погледнат, като тълпите последователи на Иисус.

Късно следобед в далечината се появи облак прах. Григорий усещаше как земята трепери под плъстените му обуща и скоро чу чаткането на копита. Селяните паднаха на колене. Григорий коленичи до баба си. Старейшините удариха чела в земята, както когато дойдоха княз Андрей и княгиня Беа.

Първо се появиха няколко ездачи. Следваше затворена карета с четири коня. Те бяха огромни, най-големите, които Григорий беше виждал някога. Животните препускаха, хълбоците им лъщяха от пот и муцуните им бяха запенени около мундщуците. Старейшините разбраха, че няма да спрат и се пръснаха встрани от пътя на каретата, преди да ги прегази. Григорий изпищя ужасен, но гласът му не се чуваше от тропота. Докато каретата ги подминаваше, баща му извика: