Кен Фоллетт - Крахът на титаните

— Можеш да изчакаш призовката — продължи Лев и сипа още сол в раната. — Човек не знае, може и да имаш късмет. Както и да е, ако се върнеш във Вашингтон, предполагам, че президентът може да те освободи.

Той се разсмя.

Гас поклати глава.

— Не. Мислих за това. Имаш право. Аз съм част от правителството, което въведе наборната служба. Надали мога да се измъкна.

Видя как баща му кима, сякаш беше очаквал този отговор; майка му обаче се обади:

— Гас, та ти работиш за президента! Как по-добре би могъл да помогнеш за воденето на войната?

— Според мен това би изглеждало така, сякаш се страхуваш — каза Лев.

— Именно — съгласи се Гас. — Ето защо няма да се върна във Вашингтон. Засега с тази част от живота ми е приключено.

Той чу майка му да казва:

— Гас, недей!

— Вече говорих с генерал Кларънс от тукашната дивизия — каза той. — Постъпвам в армията.

Майка му заплака.

Етел не се беше замисляла за правата на жените, докато не се изправи в библиотеката на Тай Гуин, бременна и неомъжена, пред раболепния адвокат Солман, който й обясни нещата от живота. Предстоеше й да прекара най-хубавите години от живота си в борба за изхранването и отглеждането на детето на Фиц. Бащата не беше задължен да помага по никакъв начин. От тази несправедливост й се прииска да убие Солман.

Гневът й се разпали още повече от търсенето на работа в Лондон. Предлагаха й дадено място, само ако никой мъж не го искаше при това срещу половината или по-малко от заплатата за мъже.

А през годините, когато живя сред коравите, работливи и отчайващо бедни жени в Ийст Енд, войнстващият й феминизъм стана твърд като камък. Мъжете често прибягваха до измислицата, че в семейството съществува разделение на труда — мъжът работи, за да изкарва пари, докато жената се грижи за дома и децата. Действителността беше друга. Повечето жени, които Етел познаваше, работеха по дванадесет часа всеки ден и освен това гледаха дома и децата. Недохранени, отрудени и дрипави, те все пак успяваха да пеят, да се смеят и да обичат децата си. За Етел всяка една от тези жени имаше по-голямо право на глас от десетима мъже.

Толкова дълго се бори за това, че в средата на 1917 година, когато правото на глас за жените стана реална възможност, тя се почувства доста странно. Като дете беше питала „Какво ще бъде в рая?“ и така и не получи задоволителен отговор.

В средата на юни парламентът се съгласи да проведе дебати.

— Това е резултат от два компромиса — развълнувано обясни Етел на Бърни, когато прочете репортажа в Таймс . — Съвещанието при председателя на камарата, с което Аскуит искаше да се измъкне от въпроса, отчаяно се стремеше да избегне разприте.

Бърни даваше на Лойд закуска — препечена филийка, топната в сладък чай.

— Предполагам, че правителството се опасява жените да не почнат отново да се оковават за оградата.

Етел кимна.

— А ако политиците се забъркат в такава шумотевица, хората ще кажат, че не се съсредоточават върху това да спечелят войната. Затова комисията препоръча да се даде право на глас само на жените над тридесет години, които притежават имот или са съпруги на притежатели на имот. Което ще рече, че аз съм прекалено млада.

— Това е първият компромис — отговори Бърни. — А вторият?

— Според Мод кабинетът е бил разделен. — Военновременното правителство се състоеше от четирима министри и премиера Лойд Джордж. — Кързън очевидно е против нас. — Лорд Кързън, председателят на Камарата на лордовете, беше горд женомразец. Той водеше Обществото против правото на глас за жените. — Против е и Милнър. Обаче Хендерсън ни подкрепя. — Артър Хендерсън беше водач на Лейбъристката партия, чийто депутати подкрепяха жените, за разлика от повечето членове на партията. — Бонар Лоу е с нас, макар и хладно.

— Двама за, двама против и Лойд Джордж както обикновено иска да угоди на всички.

— Компромисът е, че ще се гласува свободно. — Това значеше, че правителството няма да нарежда на поддръжниците си как да гласуват.

— Следователно, каквото и да стане, няма да е по вина на правителството.

— Никой никога не е казвал, че Лойд Джордж не е хитър.

— Но той ви дава шанс.

— И само толкова. Имаме да водим кампания.

— Мисля, че ще забележиш промяна в отношението — оптимистично рече Бърни. — Правителството силно се стреми да вкара жените в производството на мястото на всички онези мъже които бяха изпратени във Франция, затова води енергична пропаганда колко добри са жените като шофьори на автобуси и работници във фабриките за боеприпаси. Така на хората им е по-трудно да кажат, че жените са по-долни.