Кен Фоллетт - Крахът на титаните

— Знаеш кой притежава предприятието, нали? — попита Чък. Гас беше проверил.

— Вялов.

— А кой го управлява от негово име?

— Не знам.

— Зет му, Лев Пешков.

— О, не знаех това — отговори Гас.

Лев беше бесен заради стачката. Профсъюзът искаше да се възползва от неговата неопитност. Той беше убеден, че Брайън Хол и работниците са преценили, че е слаб. Беше твърдо решен да им докаже, че грешат.

Опита с разумни доводи.

— Господин Ви трябва да си върне част от парите, които загуби в тежките години — каза той на Хол.

— Да, а работниците трябва да си върнат част от парите, които те загубиха при намаляването на заплатите! — отвърна Хол.

— Не е същото.

— Не, не е — съгласи се Хол. — Вие сте богати, а те са бедни. За тях е по-трудно.

Хол беше влудяващо остроумен.

Лев отчаяно искаше да си върне благоразположението на Вялов. Опасно беше човек да допуска някой като Йосиф Вялов да е недоволен от него продължително време. Работата беше, че Лев разполагаше единствено с чара си, а той не действаше на Вялов.

Но тъстът го подкрепяше за фабриката.

— Понякога трябва да ги оставиш да стачкуват — казваше той. — Не върши работа да отстъпваш. Трябва само да се държиш. Като почнат да огладняват, стават по-сговорчиви.

Лев обаче знаеше колко бързо се мени мнението на Вялов.

Той имаше собствен план как да ускори края на стачката. Щеше да използва силата на пресата.

Лев членуваше в градския яхт-клуб, благодарение на тъста си, който накара да го изберат. Повечето от водещите бизнесмени в града членуваха в клуба, включително Питър Хойл, редактор на Бъфало Адвъртайзър . Един следобед Лев отиде при Хойл в клуба, в началото на авеню „Портър“.

Вестникът беше консервативен, винаги призоваваше за стабилност и винеше за всички проблеми чужденците, негрите и социалистите-смутители. Хойл беше внушителен мъж с черни мустаци, приятел на Вялов.

— Здравейте, млади ми Пешков — рече той. Гласът му беше мощен и дрезгав, като че по навик се надвикваше с печатарската преса. — Чувам, че президентът е пратил сина на Кам Дюър тук да уреди вашата стачка.

— Доколкото знам. Но още не сме се срещнали.

— Познавам го. Наивник. Няма какво толкова да се тревожите.

Лев беше съгласен. През четиринадесета година в Петербург измъкна от Гас Дюър един долар, а миналата година му отне годеницата с не по-малка леснина.

— Исках да разговарям с Вас за стачката — рече той и се настани в коженото кресло срещу Хойл.

— Вестникът ми вече заклейми стачниците като неамерикански социалисти и революционери — отвърна Хойл. — Какво още можем да направим?

— Наречете ги вражески агенти. Те бавят производството на машини, от които нашите момчета ще имат нужда, когато стигнат в Европа. А самите работници са освободени от военна служба!

— И това е гледна точка — свъси се Хойл. — Но ние още не знаем дали задължителната военна служба ще действа.

— Със сигурност ще изключва военната промишленост.

— Така е.

— На всичко отгоре искат повече пари. Много хора биха приели по-малко за работа, която ги спасява от войската.

Хойл извади бележник от джоба на сакото си и почна да пише.

— Да вземат по-малко пари за работа, която ги освобождава от военна служба — промърмори той.

— Може би ще искате да запитате: на чия страна са те?

— Звучи ми като заглавие.

Лев беше изненадан и доволен. Оказа се лесно.

Хойл вдигна поглед от бележника си.

— Предполагам, че господин Ви знае за този разговор?

Лев не очакваше такъв въпрос. Той се ухили, за да прикрие объркването си. Ако отречеше, Хойл щеше веднага да изостави цялата работа.

— Да, разбира се — излъга той. — Всъщност, идеята беше негова.

Вялов помоли Гас да се срещнат в яхт-клуба. Брайън Хол пък предложи да разговарят в канцеларията на профсъюза. Всеки искаше да се намират на негова територия, за да се чувства уверен и отговорен. Затова Гас нае зала в хотел Статлър .

Лев Пешков нападаше стачниците като хора, които бягат от военна служба, и Адвъртайзър отпечата коментарите му на първа страница, под заглавието „На чия страна са те?“. Когато видя вестника, Гас се смая: подобен нападателен тон можеше единствено да изостри спора. Но усърдието на Лев се обърна срещу него. Тазсутрешните вестници съобщаваха за буря от протести на работници от други военни производства, разгневени от намека, че би трябвало да получават ниски заплати заради привилегированото си положение, и от твърдението, че бягат от военна служба. Несръчността на Лев окуражи Гас, но той знаеше, че истинският му противник е Вялов, а това го притесняваше.