Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Вялов отговори:

— А ти се намираш в моя клуб. Но не за дълго. Уволнена си. — После се обърна към Лев. — Щом си женен за дъщеря ми, няма да чукаш прислугата!

— Той не ме чукаше, Вялов, не забеляза ли? — дръзко се обади Марга.

Вялов я удари през устата. Тя извика и падна, а от устните й се процеди кръв.

— Уволних те вече. Изчезвай.

Марга си взе чантата и излезе.

Вялов погледна Лев.

— Задник такъв. Не направих ли достатъчно за тебе?

— Съжалявам, татко.

Лев се ужасяваше от тъста си. Вялов можеше да направи всичко: хората, които не му се нравеха, бяха бити, измъчвани, осакатявани или убивани. Беше безмилостен и не се боеше от закона. Беше могъщ като царя, по своя си начин.

— Не си прави труда да ми казваш, че ти е за пръв път — продължи Вялов. — Чувам слухове за това, откакто те назначих тук.

Лев не каза нищо. Слуховете бяха верни. Имаше и други момичета, но не и след като нае Марга.

— Местя те — рече Вялов.

— Какво искаш да кажеш?

— Махам те от клуба. Тук има прекалено много момичета.

Сърцето на Лев се сви. Обичаше Монте Карло .

— А какво ще правя?

— Долу на пристанището имам една леярна. Там жени не работят. Директорът се разболя, та е в болница. Можеш да наглеждаш предприятието от мое име.

— В леярната? — Лев направо не можеше да повярва. — Аз?

— Работил си в завода на Путилов.

— В конюшните!

— И във въгледобивна мина.

— Пак с конете.

— Е, обстановката ти е позната.

— Да. И я ненавиждам!

— Да съм те питал какво ти харесва? За Бога, току-що те спипах със смъкнати панталони. Имаш късмет, че не стана по-лошо.

Лев млъкна.

— Излизай и се качвай в проклетата кола — нареди Вялов.

Лев излезе от гримьорната и мина през клуба, а Вялов вървете по петите му. Направо не му се вярваше, че си отива завинаги, барманът и гардеробиерката зяпаха, усетили, че нещо не е наред.

— Отговаряш за клуба тази вечер, Иване — обърна се Вялов към бармана.

— Добре, шефе.

Вяловият Пакард Туин Сикс беше паркиран до бордюра. До него гордо стоеше новият шофьор, някакво хлапе от Киев. Завтече се да отвори задната врата. Поне се возя отзад, помисли си Лев.

За утеха си напомни, че живее като руски благородник, ако не и по-добре. Двамата с Олга разполагаха с отделно крило в огромната къща. Богатите американци не държаха толкова слуги, колкото русите, обаче къщите им бяха по-чисти и по-светли от петербургските дворци. Имаха модерни бани, хладилни сандъци, прахосмукачки, парно отопление. Храната беше добра. Вялов не споделяше любовта на руската аристокрация към шампанското, но на малката масичка винаги имаше уиски. А Лев притежаваше шест костюма.

Колчем се почувстваше потиснат от тираничния си тъст, Лев си припомняше старите времена в Петербург — стаята, която делеше с Григорий, евтината водка, тежкият черен хляб и яхнията от ряпа. Припомняше си какъв лукс му се е струвало човек да се вози на трамвай, вместо да ходи пеш навсякъде. Протегна крака в лимузината, погледна копринените си чорапи и лъснатите черни чепици и си рече, че трябва да е благодарен.

Вялов се качи в колата след него и потеглиха към брега. Леярната на Вялов беше като умален модел на Путиловия завод — същите порутени сгради със счупени прозорци, същите високи комини и черен дим, същите опърпани работници с мръсни лица. Лев посърна.

— Нарича се Металопреработващо предприятие на Бъфало , обаче произвежда само едно нещо — обясни Вялов. — Перки. — Колата мина през тесния вход. — Преди войната беше на загуба. Купих го и отрязах заплатите на работниците, за да продължи да върви. Напоследък работата потръгна. Имаме дълъг списък поръчки за витла за самолети и кораби и за вентилатори за двигателите на бронираните коли. Сега хората искат повишение на заплатите, но на мен ми е нужно да си върна част от вложенията, преди да почна да раздавам пари.

Лев се ужасяваше от мисълта да работи тук, обаче страхът му от Вялов беше по-силен, затова не искаше да се проваля. Реши, че няма той да е човекът, повишил заплатите на работниците.

Вялов го разведе из фабриката. На Лев му се щеше да не е облечен в смокинг. Но отвътре предприятието не беше като Путиловия завод. Беше много по-чисто. Наоколо не търчаха деца. Всичко с изключение на пещите работеше с електричество. В Русия дванадесет човека вдигаха с въже локомотивните котли, а тук електрически хаспел вдигаше грамадното корабно витло.

Вялов посочи един плешив мъж с якичка и вратовръзка под работния гащеризон.