Кен Фоллетт - Крахът на титаните

— Това е твоят враг. Брайън Хол, секретар на тукашния клон на профсъюза.

Лев огледа Хол. Човекът фиксираше тежка преса, въртейки болт с дълъг гаечен ключ. Изглеждаше сприхав. Когато забеляза Лев и Вялов, ги огледа предизвикателно, сякаш се канеше да ги пита дали не замислят някакви неприятности.

Вялов се постара да надвика шума от разположения наблизо шмиргел.

— Хол, ела тук.

Хол не бързаше. Остави ключа в сандъчето с инструменти, избърса ръцете си с парцал и едва тогава приближи.

— Това е новият ти шеф, Лев Пешков.

— Здрасти — рече Хол и после отново се обърна към Вялов. — Тази сутрин излетя едно парче стомана и поряза лошо Питър Фишър по лицето. Трябваше да го закараме в болница.

— Съжалявам да го чуя — отговори Вялов. — Металообработването е опасно, но никой не е принуден да работи тук.

— Едва не попадна в окото му — тросна се Хол. — Трябва да носим очила.

— Откак съм тук, никой не си е загубил окото.

Хол бързо се ядоса.

— Трябва ли да чакаме някой да ослепее, преди да получим очила?

— Как иначе ще знам, че ви трябват?

— И никога да не е бил ограбван, човек си заключва къщата.

— Обаче сам плаща за това.

Хол кимна, като че не беше очаквал друг отговор и се върна при машината си с израз на изнурена мъдрост.

— Все искат нещо — обясни Вялов на Лев.

Лев разбираше, че тъстът му иска от него да е твърд. Е, той знаеше как се прави. Така се управляваха всички фабрики в Петроград.

Излязоха от фабриката и тръгнаха по авеню „Делауеър.“ Лев предполагаше, че се прибират у дома за вечеря. На Вялов не би му минало през ум да попита дали това устройва Лев. Той решаваше за всички.

Вкъщи Лев събу изцапаните във фабриката обуща и нахлузи бродираните чехли, подарени му от Олга за Коледа. После отиде в детската стая. Майката на Олга беше тук с Дейзи.

— Виж, Дейзи, татко ти е тук! — рече Лена.

Дъщеричката на Лев беше на година и два месеца и тъкмо прохождаше. Тръгна към него с олюляване и му се усмихна. После падна и заплака. Лев я вдигна и я целуна. Никога не беше проявявал и най-слаб интерес към бебета и деца, ала Дейзи плени сърцето му. Когато капризничеше, не искаше да спи и никой не можеше да я успокои, Лев я люлееше, говореше й сладки думи и пееше народни песни, докато очите й се затвореха, телцето й се отпуснеше и тя заспиваше в ръцете му.

— Прилича досущ на хубавия си татко! — каза Лена.

Лев си рече, че Дейзи прилича на бебе, но не искаше да противоречи на тъща си. Лена го обожаваше. Флиртуваше с него, все гледаше да го докосне и го целуваше при всеки сгоден случай. Беше влюбена в него, макар несъмнено да мислеше, че не проявява нещо повече от обичайна семейна привързаност.

В другия край на стаята седеше Полина, младо рускинче. Тя беше бавачка, но никак не се претоварваше — повечето време на Олга и Лена минаваше в грижи за Дейзи. Сега Лев й подаде детето. Полина го изгледа открито. Беше класическа руска красавица, светлокоса и с високи скули. Лев за миг се запита дали не може да завърже връзка с нея и да му се размине. Момичето имаше своя спалня. Можеше ли той да се промъкне, без никой да забележи? Може би си струваше риска — погледът й издаваше желание.

Влезе Олга и Лев се почувства виновен.

— Каква изненада! — възкликна тя, щом го видя. — Не те очаквах преди три сутринта.

— Баща ти ме премести — кисело отговори Лев. — Сега управлявам леярната.

— Защо? Мислех, че се справяш добре в клуба.

— Не знам защо — излъга той.

— Сигурно е заради набора — разсъди Олга. Президентът Уилсън беше обявил война на Германия и предстоеше да въведе военна повинност. — Леярната ще бъде класифицирана като важно военновременно производство. Тате иска да те държи вън от армията.

Лев знаеше от вестниците, че набирането на войници ще се ръководи от местни комисии. Вялов се беше погрижил да има поне един свой човек в службата, който да уреди всичко, което му поискат. Така работеше този град. Но Лев не пожела да извади Олга от заблудата й. Трябваше му някаква история, в която не участва Марга, и самата Олга му беше предоставила такава.

— Точно така. Това трябва да е.

— Тата — каза Дейзи.

— Умно момиче! — възкликна Полина.

— Сигурна съм, че ще се справиш добре с управлението на фабриката — обади се Лена.

— Ще се постарая — отвърна Лев и я награди с най-добрата си безхитростна американска усмивка.

Гас Дюър имаше усещането, че възложената му от президента европейска мисия е провал.