Кен Фоллетт - Крахът на титаните

На стълбите пред двореца Григорий забеляза слабата фигура и буйната черна коса на Константин. С ужас установи, че дори не е опитал да го извести за смъртта на Варя. Но начаса видя, че приятелят му знае. Константин носеше черен шал, привързан на шапката, наред е червената лента на ръкава.

Григорий го прегърна.

— Видях как стана.

— Ти ли уби полицейския снайперист?

— Да.

— Благодаря ти. Но истинското отмъщение за майка ми ще бъде революцията.

Константин беше един от двамата депутати, избрани от Путиловата фабрика. Следобед прииждаха нови и нови депутати, така че рано вечерта в огромната Екатерининска зала бяха натъпкани три хиляди души. Почти всички бяха войници. Войската се делеше на полкове и взводове, та Григорий предположи, че изборите са били по-лесни за организиране, отколкото сред фабричните работници, много от които нямаха достъп до работните си места. Едни депутати бяха избрани от няколко десетки човека, а други — от хиляди. Демокрацията не беше толкова просто нещо колкото изглеждаше.

Някой предложи да се преименуват на Петроградски съвет на работническите и войнишките депутати и идеята беше одобрена с гръмовни аплодисменти. Явно нямаше процедура. Нямаше дневен ред, нямаше предлагане и одобряване на резолюции, нямаше механизъм на гласуване. Хората просто ставаха и говореха, често един през друг. На трибуната неколцина мъже с подозрително буржоазен фасон си водеха бележки и Григорий предположи че това са членовете на съставения вчера изпълнителен комитет. Поне някой водеше протокол.

Въпреки обезпокоителната бъркотия, цареше огромно вълнение. Всички имаха чувството, че са участвали в сражение и са победили. За добро или за лошо, те създаваха нов свят.

Никой обаче не говореше за хляб. Обезсърчени от бездействието на съвета, Григорий и Константин напуснаха Екатерининската зала в един подчертано хаотичен момент и отидоха в другия край на двореца, за да узнаят с какво се занимава Думата. Пътем се натъкнаха на войници с червени ленти, които трупаха във фоайето храна и муниции, сякаш се готвеха за обсада. „Разбира се“, рече си Григорий, „царят няма просто така да приеме всичко, което става.“ Следователно, тази сграда щеше да бъде атакувана.

В дясното крило срещнаха граф Маклаков, директор на завода на Путилов. Той беше депутат от една от десните партии, но говори с тях любезно. Каза им, че е създаден поредният комитет — Временен комитет на Думата за възстановяването на реда в столицата и за установяването на отношения с лица и институции. Въпреки смехотворното име, Григорий долавяше, че комитетът представлява застрашителен опит от страна на Думата да поеме контрол. Още повече се разтревожи, когато Маклаков ги извести, че комитетът е назначил за комендант на града полковник Енгелхарт.

— Да. И настояват всички войници да се върнат в казармите и да се подчиняват на заповедите — доволно рече Маклаков.

— Какво? — потресе се Григорий. — Но това ще съсипе революцията. Царските офицери ще си върнат контрола над войската!

— Депутатите от Думата не вярват, че има революция.

— Депутатите от Думата са дураци — ядно отвърна Григорий.

Маклаков вирна нос и се отдалечи.

Константин споделяше гнева на Григорий.

— Това е контрареволюция!

— И трябва да бъде спряна.

Забързаха обратно към лявото крило. В голямата зала имаше Председател, който опитваше да контролира дебатите. Григорий скочи на трибуната.

— Имам извънредно съобщение! — провикна се той.

— Всички имат — уморено отговори председателят. — Какво пък, говорете, по дяволите.

— Думата нарежда на войниците да се върнат по казармите и да се подчинят на офицерите!

Депутатите нададоха протестни викове.

— Другари! — провикна се Григорий в опит да ги смълчи. — Ние няма да се върнем назад!

Последва одобрителен рев.

— Народът в града трябва да получи хляб. Нашите жени трябва да се чувстват в безопасност на улицата. Фабриките трябва да заработят отново и мелниците отново да се завъртят. Но не по стария начин.

Вече всички го слушаха, макар да не знаеха накъде бие.

— Ние, войниците, трябва да престанем да бием буржоата, да престанем да тормозим жените по улиците и да престанем да ограбваме заведенията. Да се върнем в казармите, да изтрезнеем и отново да поемем задълженията си, но — тук той прекъсна за по-голям драматизъм — но при наши условия!

Присъстващите зашумяха в съгласие.

— Какви трябва да са тези условия?