Кен Фоллетт - Крахът на титаните

— Защо има такава разлика? — завърши Бърни и от мирната фракция сред публиката се разнесе одобрителен шепот.

Фиц бързо се окопити.

— Разликата е в това, че Германия е агресорът. Тя е брутална, милитаристична и жестока и ако сключим мир сега, това означава да наградим подобно поведение и да го насърчим в бъдеще!

Тези думи му спечелиха аплодисментите на останалата част от кликата и запазиха достойнството му. „Но доводът му е слаб“, помисли Етел. Мод се изправи и потвърди това.

— Войната не избухна по вина на една отделна държава! — каза тя. — Стана банално да обвиняваме Германия, а нашите милитаристични вестници насърчават тези небивалици. Ние помним нахлуването на Германия в Белгия и говорим за него, сякаш не е било провокирано от нищо. Забравихме мобилизацията на шест милиона руски войници на германската източна граница. Забравихме, че Франция отказа да обяви неутралитет. — Неколцина мъже я освиркаха. „Хората никога няма да ти ръкопляскат щом им казваш, че нещата не са толкова прости, колкото те мислят“, горчиво си рече Етел. — Не казвам, че Германия е невинна! — възрази Мод. — Аз казвам, че нито една страна не е невинна. Аз казвам, че ние не воюваме за стабилността в Европа или за справедливост за белгийците, или за да накажем немския милитаризъм. Ние воюваме, защото сме прекалено горди да признаем че сме сгрешили!

Един униформен войник стана да говори и Етел с гордост установи, че това е Били.

— Бих се при Сома — започна той и публиката стихна. — Искам да ви кажа защо загубихме толкова хора там. — Етел долови силния глас на баща им и спокойната му убедителност и разбра, че от Били би излязъл отличен проповедник. — Нашите офицери ни казаха, че щурмът ще е като разходка в парка. — Тук той обвинително посочи Фиц.

Етел видя как Фиц неловко се размърда в стола си.

Били продължи.

— Казаха ни, че нашата артилерия е разрушила противниковите позиции, унищожила е окопите и е смазала укритията, и когато ние стигнем другата страна, ще видим единствено убити немци.

Етел забеляза, че той не се обръща към хората на трибуната, а се оглежда, обхваща с настоятелния си поглед цялата публика и се старае ничии очи да не се откъсват от него.

— Защо ни казаха тези неща? — попита Били и сега погледна право към Фиц и заговори отсечено. — Защо ни казаха неща, които не са истина?

Публиката почна да мърмори в знак на съгласие.

Етел видя как лицето на Фиц потъмнява. Знаеше, че за мъжете от неговата класа обвинението в лъжа е най-тежката обида, Били го знаеше.

— Германските позиции не бяха унищожени, както установихме ние, когато попаднахме под обстрела на картечниците — каза той.

Реакцията на слушателите стана по-шумна.

— Позор! — провикна се някой.

Фиц стана да отговори, обаче Бърни му каза:

— Един момент, моля, лорд Фицхърбърт, нека ораторът се доизкаже.

Фиц седна и енергично заклати глава.

Гласът на Били се извиси.

— Провериха ли нашите офицери с помощта на въздушното разузнаване и чрез пращането на патрули какви са действителните щети, които нашата артилерия нанесе на германските позиции? И ако не, то защо?

Фиц пак стана. Беше разгневен. Някои от слушателите го аплодираха, други го освиркваха.

— Вие не разбирате! — каза той.

Но гласът на Били надделя.

— Ако знаеха истината, защо ни казаха друго? — викна той. Фиц също се развика, половината от публиката вече крещеше, обаче гласът на Били се чуваше над всички.

— Имам един прост въпрос! — ревна той. — Нашите офицери глупци ли са, или лъжци?

Етел получи писмо, написано с едрия, уверен почерк на Фиц на скъпата му хартия за писма с фамилния герб. Не споменаваше срещата в Олдгейт, но я канеше в Уестминстърския дворец на следния ден, вторник, 19 декември, в галерията на Камарата на общините, за да чуе първата реч на Лойд Джордж като министър-председател. Тя беше въодушевена. Никога не беше смятала, че ще види Уестминстърския дворец отвътре, нито пък че ще чуе своя герой да говори.

— Защо те кани, как мислиш? — попита същата вечер Бърни. Както обикновено, задаваше основния въпрос.

Етел не можеше да даде разумен отговор. Безкористната доброта не беше характерна за Фиц. Можеше да е щедър, когато имаше полза от това. Бърни проницателно се питаше дали не иска нещо в замяна.

Бърни беше по-скоро логичен, а не интуитивен, обаче беше доловил някаква връзка между Етел и Фиц и в отговор почна да се държи леко любвеобилно. Нищо драматично, понеже той не беше драматичен човек, но все пак задържаше ръката на Етел малко по-дълго, отколкото би трябвало, стоеше малко по-близо до нея, отколкото беше удобно, потупваше я по рамото, докато разговаряха, и я придържаше за лакътя, когато тя слизаше по стълби. Почувствал се изведнъж несигурен, Бърни инстинктивно показваше с жестовете си, че Етел му принадлежи. За съжаление, на нея й беше трудно да не се отдръпва при това. Фиц жестоко й беше напомнил какво тя не изпитва към Бърни.