Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Валтер бе убеден, че най-голямата опасност за Германия са Съединените щати. Целта на германската политика трябваше да бъде задържането на Америка вън от войната. Вярно бе, че Германия гладува заради съюзническата морска блокада. Русите обаче нямаше да могат да издържат още дълго. Щом капитулираха, Германия щеше да овладее богатите западни и южни райони на Руската империя с техните просторни житни поля и бездънни петролни кладенци. Тогава цялата германска армия щеше да може да се съсредоточи на Западния фронт. Това беше единствената надежда.

Щеше ли обаче кайзерът да го проумее?

Днес щеше да бъде взето окончателното решение.

Над покритата тук-там с преспи полска местност се пропукваше бледен ден. Толкова далеч от сраженията Валтер се чувстваше като избягал от час ученик.

— Трябваше да съм се върнал на фронтовата линия преди седмици — каза той.

— Явно армията те иска в Германия — отвърна Ото. — Ценят те като разузнавач-анализатор.

— Германия е пълна с по-възрастни хора, които могат да го вържат не по-зле от мен. Да не си пуснал връзките си?

Ото сви рамене.

— Смятам, че ако се ожениш и имаш наследник, може да бъдеш прехвърлен където си поискаш.

Валтер невярващо попита:

— Държиш ме в Берлин, за да ме накараш да се оженя за Моника фон дер Хелбард?

— Нямам властта да го направя. Във Върховното командване обаче може и да има хора, които разбират необходимостта от съхранението на знатните фамилии.

Това беше неискрено и Валтер щеше да възрази, но колата свърна от пътя, мина през пищно украсена порта и потегли по дълга алея, оградена от дървета с опадали листа и покрита със сняг морава. В края на алеята се намираше грамадна постройка, най-голямата, която Валтер беше виждал в Германия.

— Замъкът Плес? — попита той.

— Да.

— Огромен е.

— Триста стаи.

Излязоха от колата и влязоха във фоайе с размерите на железопътна гара. Стените бяха украсени с глигански глави, обрамчени от червена коприна. Огромно мраморно стълбище водеше към приемните на първия етаж. Половината живот на Валтер беше минал в разкошни сгради, но този замък беше нещо изключително.

Дойде един генерал — Валтер позна фон Хеншер, приятел на баща му.

— Имате време да се измиете и да се поизчеткате, ако побързате — каза той припряно, но дружелюбно. — Очакват ви в трапезарията след четиридесет минути.

Погледна Валтер.

— Това трябва да е синът ти.

— Той е в разузнаването — отговори Ото.

Валтер отривисто отдаде чест.

— Знам. Аз го включих в списъка на поканените тук. — Генералът се обърна към Валтер. — Смятам, че познавате Америка.

— Прекарах три години в нашето посолство във Вашингтон, господине.

— Хубаво. Аз никога не съм ходил в Съединените щати. Нито пък баща Ви. Всъщност, почти никой от тук присъстващите, със забележителното изключение на нашия нов външен министър.

Преди двадесет години Артур Цимерман беше пътувал от Китай за Германия през Америка — прекосил страната с влак от Сан Франциско до Ню Йорк. На основата на този опит го смятаха за специалист по Америка. Валтер не каза нищо.

Фон Хеншер продължи:

— Господин Цимерман ме помоли да се посъветвам с двама ви по един въпрос. — Валтер беше поласкан, но и озадачен. Защо му е нужно на новия външен министър неговото мнение? — По-късно ще имаме време за това.

Фон Хеншер повика един лакей в старовремска ливрея, който отведе фон Улрихови до стаята им.

Половин час по-късно бяха в трапезарията, преобразувана в заседателна зала. Валтер се огледа и смаяно разбра, че присъстваха почти всички важни хора в Германия, включително и канцлера Теобалд фон Бетман-Холвег. Вече шестдесетгодишен, късо подстриганата му коса беше почти бяла.

Повечето от старшите военни командири на Германия бяха насядали около дълга маса. За по-нископоставените, като Валтер, покрай стената бяха поставени обикновени столове в редички. Един адютант раздаде няколко копия от дълъг двеста страници меморандум. Валтер надникна в него над рамото на баща си. Видя графики за обема на внасяния и изнасяния от британските пристанища тонаж; таблици с таксите за наем на кораби и на места за стоки на корабите; калорийната стойност на британската диета; дори и изчисление колко вълна отива за една дамска пола.

Чакаха два часа и се появи кайзер Вилхелм в генералска униформа. Всички скочиха на крака. Негово величество изглеждаше блед и раздразнителен. Оставаха му няколко дни до петдесет и осмия рожден ден. Както винаги, държеше изсъхналата си лява ръка неподвижно отпусната в опит да я направи незабележима. На Валтер му беше трудно да извика чувството на ликуваща лоялност, което толкова лесно го спохождаше като момче. Повече не можеше да лъже себе си, че кайзерът е мъдрият баща на своя народ. Вилхелм II твърде видимо беше посредствен човек, напълно смазан от събитията. Некомпетентен, объркан, нещастен, той беше живо доказателство против наследствената монархия.