Элизабет Костова - Историкът

— Снагов — прошепна той. Старото му лице се изчерви до пурпурно и за миг се изплаших, че може да припадне. — Трябваше да го знам. От трийсет години това писмо седи в библиотеката ми!

Надявах се, че ще успея и аз да го попитам къде е намерил писмото си.

— Виждате ли, имаме доста доказателства, че монасите от групата на отец Кирил са пътували от Влахия до Константинопол и едва след това до България — казах аз.

— Да — поклати глава той. — Винаги съм смятал, че писмото описва поклонение на константинополски монаси в България. Никога не съм осъзнавал… Максим Евпраксий… игумен на Снагов… — той почти се изгуби из бързите си мисли, които препускаха по подвижното му старческо лице като буря и караха клепачите му често да премигват. — А и този надпис Ивиряну, който сте видели в Будапеща, а преди вас и мистър Хю Джеймс…

— Знаете ли какво означава? — попитах аз нетърпеливо.

— Да, да, синко — Стойчев като че ли гледаше през мен, без да ме вижда. — Това е име, Антим Ивиряну е бил учен и печатар от Снагов, живял в края на XVII век — доста след Влад Цепеш. Чел съм за работата на Ивиряну. Той си спечелил добра слава сред учените на своето време и привлякъл в Снагов мнозина изтъкнати гости. Отпечатал свещените евангелия на румънски и арабски, а печатарската му преса най-вероятно е била първата в Румъния. Но — Боже мой! — може би не е била първата, ако драконовите книги са много по-стари. Трябва да ви покажа толкова много неща! — Той поклати глава с широко отворени очи. — Да отидем в стаята ми, бързо.

Двамата с Хелън се огледахме наоколо.

— Ранов е зает с Ирина — казах аз тихо.

— Да — изправи се Стойчев. — Ще влезем от страничната врата. Побързайте, моля ви.

Нямаше нужда да ни подканя да бързаме. Само един поглед към лицето му щеше да ми е достатъчен да го последвам и навръх някоя планина. Той с мъка изкачваше стълбите и ние бавно крачехме зад него. На голямата маса седна да си почине. Забелязах, че по масата са разхвърляни книги и ръкописи, които предишния ден не бяха там.

— Никога не съм имал много сведения за това писмо, нито за другите — каза Стойчев, когато успя да си поеме дъх.

— Другите? — Хелън седна до него.

— Да. Има още две писма от отец Кирил — с моето и с истанбулското стават четири. Трябва незабавно да отидем до Рилския манастир да видим останалите. Това е невероятно откритие да ги съберем всичките. Но не това исках да ви покажа. Никога не съм правил връзка… — той отново сякаш се вцепени и дълго не можа да продължи.

След малко влезе в едни от съседните стаи и се върна с том с книжни корици, който се оказа старо научно списание, напечатано на немски език.

— Имах един приятел… — тук той спря за малко. — Ех, да беше доживял да види този ден! Както ви казах, той се казваше Атанас Ангелов — да, български историк и един от първите ми учители. През 1923 година той проучваше библиотеката на Рилския манастир, която е една от големите ни съкровищници със средновековни документи. Там открил ръкопис от XV век — бил скрит под дървената обложка на един фолиант от XVIII век. Той искаше да публикува този ръкопис, който представлява хроника на едно пътуване от Влахия до България. Умря, докато го изучаваше, а аз довърших труда му и го публикувах. Ръкописът още е в Рила — но никога не съм подозирал… — той рязко удари глава с немощната си ръка. — Елате, бързо. Публикувах го на български, но ще го разгледаме и ще ви преведа най-важните моменти.

Той отвори избелялото списание с трепереща ръка и гласът му също се разтрепери, докато ни очерта откритието на Ангелов. Статията, която беше написал благодарение на записките на Ангелов, а и самият документ по-късно бяха публикувани и на английски, неколкократно преиздавани с нови и нови бележки под линия. Дори и сега обаче, щом погледна публикуваната версия, пред мен отново изниква старческото лице на Стойчев, тънката му коса, паднала над стърчащите уши, огромните му очи, сведени над страницата със страстно вглъбение, но най-вече чувам треперливия му глас.

Въпреки прословутата си и отчайваща незавършеност Хрониката на Захарий с вплетения в нея Разказ на Стефан Странника е важен източник на сведения за християнските поклоннически маршрути на Балканите през XV в. и за съдбата на тялото на Влад III Влашки, наричан още Цепеш, за когото отдавна се смята, че е погребан в манастира в езерото Снагов (днешна Румъния). Освен това е рядък извор за историята на влашките новомъченици (макар че не можем със сигурност да установим народностния произход на снаговските монаси, с изключение на Стефан, героя на Хрониката). Има сведения само за седем други влашки новомъченици и нито един от тях не е постигнал мъченичеството си в България.