Элизабет Костова - Историкът

— Амнезия — казах аз. — Хелън, Хелън — амнезия.

— Какво? — моята настойчивост я накара да се намръщи учудено.

— Писмата на Роси! — почти извиках. Отворих куфарчето си толкова припряно, че чаят ни се разля на масата. — Писмото за пътуването му в Гърция!

Трябваха ми няколко минути, за да открия проклетото нещо сред книжата си и да намеря откъса, а после да го прочета на Хелън, чиито тъмни очи бавно се уголемиха в потрес.

Нали си спомняш писмото, в което описва как се върнал в Гърция — в Крит — след като в Истанбул онзи му взел картата и как сякаш всичко тръгнало с главата надолу? — Треснах листа пред нея. — Слушай: „Старците из критските таверни като че ли бяха далеч по-склонни да ме заливат с хилядата си и една вампирски истории, отколкото да ми обяснят откъде мога да намеря керамика като онова там гърне или да ми разкажат как дядовците им са се гмуркали до потъналите древни кораби и какви съкровища са отмъквали. Една вечер разреших на някакъв непознат да ме почерпи с местен специалитет, хитроумно наречен амнезия, след което на другия ден ми беше лошо чак до вечерта.“

— Господи! — тихо каза Хелън.

— Оставих се на някакъв непознат да ме почерпи с амнезия — парафразирах аз, като се мъчех да не викам. — Как мислиш, кой ли е бил този непознат? Ето защо Роси е забравил…

— Забравил е… — думата сякаш хипнотизираше Хелън. — Забравил е Румъния…

— И че изобщо е ходил там. В писмата до Хеджис той казва, че от Румъния се връща в Гърция, за да вземе пари и да присъства на разкопките…

— И е забравил майка ми — довърши Хелън почти нечуто.

— Майка ти — повторих аз и изведнъж видях как майка й стоеше на прага на къщата си да ни изпрати. — Той не е имал намерение да не се връща. Просто е забравил всичко. Ето защо… ето защо ми каза, че не винаги успява да си спомни ясно проучванията си.

Лицето на Хелън беше пребледняло, тя стискаше зъби, а очите й, пълни със сълзи, светеха яростно.

— Мразя го — каза тя тихо и аз разбрах, че това не се отнасяше за баща й.

На другия ден се явихме пред портите на Стойчев точно в един и половина. Хелън държеше ръката ми въпреки присъствието на Ранов, но дори и той изглеждаше в празнично настроение; мръщеше се по-малко от обикновено и беше облякъл тежък кафяв костюм. Иззад портите чувахме глъчката на разговорите и смеха и подушвахме пушека от горящи дърва и вкусния аромат на цвърчащо месо. Ако можех да не мисля за Роси, и моето настроение щеше да е празнично. Чувствах, че тъкмо днес ще се случи нещо, което ще ми помогне да го открия и затова реших, доколкото ми е възможно, от сърце да се повеселя на празника на Кирил и Методий.

В двора се виждаха групи мъже и по-малко жени, скупчени под асмата. Ирина пъргаво шеташе край масата, пълнеше чиниите на гостите и доливаше чашите с онази яка кехлибарена течност. Когато ни видя, тя забърза към нас с протегнати ръце, като че ли вече бяхме стари приятели. Ръкува се с мен и с Ранов и целуна Хелън по бузите.

— Много се радвам, че дойдохте. Благодаря ви — каза тя. — Вуйчо цяла нощ не спа и не е сложил в уста нито хапка, откакто вчера го посетихте. Надявам се, че ще му кажете, че трябва да яде. — Хубавото й лице беше намръщено.

— Не се тревожете — каза Хелън. — Ще направим всичко възможно да го убедим.

Заварихме Стойчев да председателства една групичка под ябълките. Дървените столове там бяха подредени в кръг и той седеше на най-високия стол, а край него се бяха скупчили неколцина по-млади мъже.

— О, здравейте! — възкликна той и с мъка се изправи на крака. Останалите бързо скочиха да му подадат ръка и го изчакаха да ни поздрави. — Добре дошли, приятели. Моля, запознайте се с останалите ми приятели. — С немощно махване той посочи лицата край себе си. — Това са мои бивши студенти отпреди войната, те са много внимателни и от време на време ми идват на гости.

Повечето от тези мъже с белите ризи и захабените тъмни костюми изглеждаха младежки само в сравнение с Ранов; иначе бяха най-малкото към петдесетте. Те се усмихнаха и сърдечно се ръкуваха с нас, а един дори се наведе и целуна ръка на Хелън с официална галантност. Харесах умните им тъмни очи, мълчаливите усмивки, в които проблясваха златни зъби.

Ирина се приближи зад нас; тя май отново подканяше всички да се хранят, защото само след минута се озовахме понесени от вълна от гости към масите под асмата. Там трапезата наистина се огъваше от ядене и видяхме източника на прекрасния аромат — оказа се цяло агънце, което се печеше на чеверме в двора край къщата. Масата беше подредена с керамични чинии с нарязани картофи, салата от домати и краставици, поръсена с бяло сирене, златисти филии хляб и тави от същото трошливо тестено печиво със сирене, което ядохме и в Истанбул. Ирина не ни остави на мира, докато чиниите ни не натежаха толкова, че едва успяхме да ги вдигнем, и ни последва в малката овощна градинка, носейки чашите ни с ракия.