Элизабет Костова - Историкът

Междувременно студентите на Стойчев очевидно привършваха състезанието кой ще му донесе най-много храна, след което му напълниха чашата догоре и той бавно стана прав. В целия двор хората се развикаха за тишина и той вдигна наздравица с кратка реч, в която долових имената на Кирил и Методий, както и моето и на Хелън. Когато приключи, цялата компания избухна в приветствия: „Стойчев! За здравето на професор Стойчев! Наздраве!“ Навсякъде край нас хората чукаха чашки в наздравици. Всички лица бяха озарени от привързаност към Стойчев; всички се обръщаха към него с усмивки и вдигнати чаши, някои даже със сълзи в очите. Спомних си Роси и колко скромно беше слушал наздравиците и речите, с които отбелязахме двайсетата му година в университета. В гърлото ми заседна бучка и аз извърнах лице. Забелязах, че Ранов се мотаеше под асмата с чаша в ръка.

Когато компанията отново се успокои и се зае с ядене и приказки, двамата с Хелън се оказахме на почетните места до Стойчев. Той се усмихна и ни кимна.

— Много ми е приятно, че днес сте сред нас. Знаете ли, това е любимият ми празник. В църковния календар има много празници на светии, но този е най-скъп за всички, които учат и преподават, защото на него почитаме славянското писмено и културно наследство, многовековния учителски труд и знанията, натрупани благодарение на Кирил и Методий и великото им дело. Освен това на този ден всички мои любими студенти и колега идват да смущават работата на някогашния си професор. Наистина съм им благодарен за смущението. — Той се огледа с онази блага усмивка и потупа най-близкия от колегите си по рамото. Усетих прилив на тъга, като видях колко крехка беше ръката му, тънка и почти прозрачна.

След малко студентите на Стойчев започнаха да се разпръсват — или към масата, където тъкмо бяха нарязали чевермето, или из градината на двойки или тройки. Щом всички станаха, Стойчев се обърна към нас с настойчиво изражение.

— Елате — каза той, — да поговорим, докато можем. Племенницата ми обеща да занимава господин Ранов, докато може. Трябва да ви кажа някои неща, а доколкото разбрах, и вие имате да ми разказвате много.

— Разбира се — придърпах стола си близо до неговия, а Хелън ме последва.

— Първо, приятели — каза Стойчев, — отново прочетох внимателно писмото, което вчера ми оставихте. Ето ви копието. — Той го извади от горното си джобче. — Връщам ви го да си го пазите. Много пъти го препрочитах и съм убеден, че е писано от същата ръка, която е писала и моето писмо — отец Кирил, който и да е той, е авторът и на двете писма. Нямам възможност да видя оригинала на вашето писмо, но ако преводът е точен, стилът и композицията са същите, имената и датите несъмнено съвпадат. Мисля, че няма място за съмнение, че тези писма са част от една кореспонденция и че или са пренасяни отделно, или са били разделени от обстоятелства, които никога няма да узнаем. Сега, стигнах до някои заключения, но първо трябва да ми разкажете повече за проучването си. Останах с впечатлението, че не сте дошли в България само за да изучавате нашите манастири. Как попаднахте на това писмо?

Казах му, че сме започнали проучването си по причини, които трудно мога да опиша, защото не звучат никак рационално.

— Казахте, че сте чели трудовете на професор Бартоломю Роси, бащата на Хелън. Той неотдавна изчезна при изключително странни обстоятелства.

Възможно най-бързо и ясно му разказах основните събития — как открих драконовата книжка, как изчезна Роси, какво пише в писмата му, за копията на странните карти, които носим със себе си и за изследванията ни в Истанбул и Будапеща, включително за народните песни и гравюрата с думата „Ивиряну“, която видяхме в Будапещенската университетска библиотека. Запазих в тайна само съществуването на Гвардията на полумесеца. Не смеех да извадя документите от куфарчето си, защото наоколо имаше много хора, но описах трите карти и приликата на третата с дракона в книгите. Той ме изслуша с огромно търпение и интерес, смръщил вежди под тънката си бяла коса и над разширените си тъмни очи. Само веднъж ме прекъсна, за да поиска по-точно описание на всяка от драконовите книги — моята, на Роси, на Хю Джеймс и на Тургут. Стори ми се, че познанията му за ръкописите и ранното книгопечатане подхранват и особения му интерес към книгите.

— Моята е тук — добавих аз и сложих ръка на куфарчето, което лежеше в скута ми.

Той се стресна и прикова очи в мен.

— Бих искал да видя тази книга, когато е възможно — каза той. Но разказът, който най-силно възбуди интереса му, беше за откритието на Тургут и Селим, че игуменът, до когото са адресирани писмата на отец Кирил, е управлявал Снаговския манастир във Влахия.