Дуглас Престон - Проектът „Кракен“

— Мога ли да взема назаем Редбоун за експедицията ми в планините?

Джейкъб Гулд лежеше на килима в стаята си с ръце под главата и се взираше в декоративните шарки по тавана. Лаптопът му лежеше до него. Хем му се искаше да провери условията за сърф, хем предпочиташе да не знае. Накрая се претърколи на една страна, отвори компютъра и се логна в сайта на „Сърфлайн“. Прогнозата за Халф Муун Бей предвиждаше вълни с височина между два и половина и три метра на интервали от по четиринайсет секунди. Според сайта височината на вълните щеше да прогони новаците и да привлече истинските сърфисти.

Затвори компютъра и продължи да лежи на пода. Чудеше се какво му се прави, какво ще му помогне да се почувства малко по-добре. Накрая стана, олюля се за миг и тръгна към гаража, където държеше колелото си. Надяваше се да се измъкне преди баща му да е забелязал. Нямаше късмет. Тъкмо буташе колелото по алеята и се опитваше да вмъкне десния си крак в каишката на педала, когато баща му излезе от работилницата с отвертка в ръка и извика:

— Джейкъб? Къде отиваш?

— Да проверя става ли за сърф.

— Но аз почти приключвам с Чарли. Няма ли да ме изчакаш? Ще си първият, който ще го види как ходи.

— Само ще проверя вълните край Маверикс и се връщам — отвърна Джейкъб. — Няма да се бавя.

— Добре — каза баща му и се върна в работилницата, от която долитаха нежните гласове на „Би Джийс“.

Джейкъб напъха пострадалия си крак си в специалния педал и подкара по алеята към Френчманс Крийк Роуд. Оттам пътят само се спускаше по склона, минаваше покрай пристанището и летището и отвеждаше до Пилар Пойнт. Слизането до Маверикс бе фасулска работа, но връщането щеше да му вземе здравето.

Заряза колелото близо до радиотелескопите, където пясъкът ставаше по-дълбок, и продължи към ръба на скалите пеша. Оттук се виждаха вълните и… да, имаше сърфисти.

Бръкна в раницата си и извади бинокъла.

В окулярите се появи вълната. Не беше от онези, които наричаха чудовищни, но бе достатъчно голяма за сериозно сърфиране. Видя петима сърфисти. И един щур каякар.

Наблюдава ги известно време, но от това не се почувства по-добре, дори напротив — ставаше му все по-гадно. Кракът още го болеше от последната операция. А само след месец трябваше да го оперират отново. Кого се опитваха да заблудят? Десният му крак не ставаше за нищо! Бе по-къс от левия. Дори да успееше някога да се качи на дъската, нямаше да може да се изправи, да запази равновесие. Всички го лъжеха, че отново ще кара сърф. Бе започнал да обяздва вълните още от съвсем малък, а сега всичко бе свършено и нищо не можеше да се направи.

Глупава идея! Изобщо не биваше да идва тук!

Въпреки това остана.

След час и половина телефонът му иззвъня. Не бе нужно да поглежда екрана. Знаеше, че е баща му. Никой друг не го търсеше. Нямаше приятели. Не отговори. След няколко минути се върна при колелото и потегли нагоре към дома си. Когато се прибра, кракът го болеше ужасно. Не му обърна внимание. Бе свикнал да не му обръща внимание.

Прибра колелото в гаража и влезе в кухнята. Баща му беше там, стоеше до задната врата.

— Ела — каза му с колеблива усмивка. След злополуката родителите му преливаха от изкуствена бодрост и фалшиви усмивки, а домът им бе изпълнен с неискрени преструвки, че всичко е наред, че всичко е прекрасно.

— Защо? — попита Джейкъб, макар да знаеше защо. Имаше тежко предчувствие.

— Ела де.

Той последва баща си през кухнята и в антрето. Там стоеше роботът. Точно както беше очаквал. Беше висок деветдесет сантиметра, проектиран в ретро стил — полирани алуминиеви крака, тяло като кюнец, алуминиеви ръце и метални длани с по три пръста, наподобяващи клещи. Главата му бе несъразмерно голяма, като на едро бебе, изработена от сребриста пластмаса с малка правоъгълна уста, която не помръдваше, фалшив нос, зад който най-вероятно се криеше микрофон, и две големи тъжни немигащи зелени очи. Когато Джейкъб се появи, роботът завъртя глава и го погледна с тези кръгли очи.

— Аз се казвам Чарли. — Звукът излизаше от квадратната му уста. — А ти как се казваш?

Гласът му звучеше като на десетгодишно хлапе, но по-тъничък и леко носов.

Джейкъб беше доволен, че съучениците му не са тук, за да видят тази сцена.

— Ъ-ъ… аз съм Джейкъб.

— Приятно ми е, Джейкъб. Искаш ли да си играем?

Ставаше все по-зле и по-зле.

— Ами… — Джейкъб погледна баща си, който сияеше от щастие, и отвърна: — Добре.

Роботът се затътри към него — крачеше неуверено като едва проходило дете — и протегна една от металните си ръце. В първия момент Джейкъб не намери сили да я докосне, после я стисна.