Дуглас Престон - Проектът „Кракен“

В интерес на истината не удари коня нито веднъж — всичките му удари се стоварваха върху съседната канара.

Когато шоуто свърши, Форд отиде до палатката си, легна в спалния си чувал и се престори, че спи.

Тя не закъсня. След малко се разнесе звук от цепене на плат и едната стена на палатката бе срязана от нож с опасно острие. Миг по-късно русокоса амазонка притисна врата на Форд към земята и опря в главата му двайсет и две калибров револвер.

— Копеле такова! Заслужаваш да те гръмна още сега! — каза тя и запъна ударника.

— Здравей, Мелиса — отвърна Форд.

Тя се сепна и дори леко се дръпна.

Изражението й показваше колко е изненадана, но продължи да притиска цевта към главата му.

— Кой си ти, по дяволите?

— Човекът, който те търси.

— Е, намери ме, обаче ще съжаляваш затова, задник такъв!

— Не, всъщност ти ме намери.

— Да не мислиш, че ще ти позволя да биеш коня ми?

— Сигурен бях, че няма да ми позволиш. Това беше идеята.

— Господинчо, нямам представа кой си и какво искаш, но току-що направи най-голямата грешка в живота си.

Форд усети цевта да се забива по-силно в черепа му. Но отвърна спокойно:

— Да не би да си ме видяла как бия коня ти?

— Разбира се, че те видях!

— Наистина ли? Я си помисли хубаво какво си видяла.

Настъпи продължително мълчание. Промяната в изражението й показа, че е разбрала какво всъщност се е случило.

— А, ясно! Подмамил си ме!

— Именно.

— Ами всичките ти ругатни и крясъци? Така изплаши Редбоун! Това е отвратително! Ти си отвратителен!

— Много съжалявам, наистина. Но все пак той е работен кон в ранчо, така че е видял и чул доста грубости. Ще го преодолее. Особено след като ти си тук и можеш да го успокоиш.

Тя помълча няколко секунди, след което попита:

— Въоръжен ли си?

— Да.

— Къде е? — продължи Мелиса, без да отмества револвера от главата му.

Той посочи раницата си с брадичка. Тя бръкна в нея, извади четирийсет и петкалибровия му пистолет и го прибра в своята раница.

— Други оръжия?

— Нож за къмпинг?

— Къде е?

— Отдясно на колана ми.

Тя взе и него и като че ли се поуспокои. Отдръпна се назад, но продължи да държи револвера насочен към Форд.

— Мобилен телефон?

— Да.

— Дай ми го.

Форд й подхвърли айфона си. Тя го взе и излезе от палатката. Форд трепна, когато Мелиса го хвърли върху един плосък камък и го смаза с тежките си планинарски обувки.

— Друга електроника? — попита тя. — Сателитна навигация? Айпад? Комуникационни устройства?

— Не, нищо.

— Излез от палатката.

Форд се подчини. Въпреки студа Мелиса бе по къси панталони и потник. Държеше револвера насочен към Форд и явно се чудеше какво да прави с него. Той се възползва от възможността да я огледа. Всички казваха, че е красива, и не бяха преувеличили — беше висока, стройна, стегната, със загорели мускулести крайници. Русите й коси бяха сплетени на дебела плитка. Очите й имаха наситен син цвят, почти като морето, но в нея имаше нещо странно, нещо незряло. Дали се дължеше на разстоянието между предните й два зъба или то — колкото и странно да изглеждаше на пръв поглед — я правеше още по-привлекателна?

— Ще те претърся — заяви Мелиса.

Форд разпери ръце.

— Моля, заповядай.

Тя прерови първо раницата му, после опипа тялото му, бръкна и в джобовете му. Едва тогава направи крачка назад и каза:

— Добре. Поздравления за това, че ме намери. Умно измислено. Но само си загуби времето. Ще отида при Редбоун и ще го успокоя, ще му помогна да превъзмогне глупавите ти изпълнения. После ще изчезна в планините, а ти можеш да кажеш на оня, който те е изпратил, че съм те нападнала, взела съм ти пистолета и телефона и съм те накарала да си събереш багажа и да се върнеш като пълен смотаняк, какъвто всъщност си. — Засмя се презрително. — Ясно ли е?

— Не ти ли е любопитно кой ме е изпратил?

Мелиса не му обърна внимание. Форд я гледаше как отива при коня. Развърза го и му заговори, галеше го по врата, успокояваше го. Очевидно бе, че конят я помни, макар от последната им среща да бяха изминали девет години. Ушите му щръкнаха и той заподскача като жребче. Мелиса отряза края на въжето, с което го беше вързал Форд, омота предните му крака и после смъкна другия край от врата му.

— Как е Редбоун? — попита Форд, когато тя се върна при него.

— Много по-добре, но не благодарение на теб. Тук, на високото, няма много трева, така че трябва да пасе свободно през нощта. Спънах го, за да можеш сутринта да го хванеш. — Погледна го в очите. — И така, за кого работиш?