Дуглас Престон - Проектът „Кракен“

— Искаш да кажеш, че работиш за президента, така ли?

— В известен смисъл.

— Не го харесвам. Не гласувах за него преди четири години, няма да гласувам и сега. Казват, че имал проблеми със сърцето. Как тогава ще издържи на стреса? Ами ако получи инфаркт и се строполи мъртъв само защото севернокорейците са изстреляли някоя ракета?

Форд преглътна раздразнението си от този бъбрив мъж.

— Господин Клантън, аз също не го харесвам, но това няма нищо общо със задачата ми. В нея няма място за политика.

Клантън изсумтя, после попита:

— И какво искаш?

— Бих искал да ви задам няколко въпроса и да огледам изгорялата кола.

— Добре. Ще те закарам с пикапа. Няма да стигнеш с тая купчина ламарина, дето си я взел под наем.

Форд последва Клантън и се настани на предната седалка на очукан пикап, който вонеше на моторно масло и цигарен дим. Поеха по пътя към планините. Клантън запали цигара и въпреки че прозорците бяха свалени, кабината на пикапа се изпълни с тежък цигарен дим.

— Познавали сте Мелиса още като тийнейджърка, нали? — попита Форд.

— Да.

— Как се озова в ранчото?

— Имаше неприятности със закона и дойде да търси работа едно лято. Беше… чакай да помисля… преди девет години. Тогава беше на осемнайсет.

— Защо дойде при вас?

— Познавах чичо й. Следвали сме заедно.

— Следвали сте? Какво?

— Право в Йейл.

Форд се засмя.

— Не приличате на възпитаник на Йейл.

— Обичам да споменавам тази незначителна подробност пред хора, които не подозират нищичко, и да им разбивам предразсъдъците.

— А как се озовахте тук?

— Изкарах малко пари от корпоративно право. Открих, че в този бизнес има повече задници, отколкото в цяло стадо тексаски говеда. Когато се пенсионирах, купих ранчото и започнах да развъждам коне и добитък.

„Малко пари“? Достатъчно, за да се кули ранчо с площ от над сто и шейсет хиляди декара?

— А знаете ли в какви неприятности се е била забъркала?

— Наркотици. Кражби.

— Какви наркотици? Марихуана?

— И марихуана, и пейот, и гъби. С приятелчетата си откраднали и кола… или май беше само радио…

— Разкажете ми повече за нея.

— Красиво момиче, но безотговорно, не можеше да се разчита на него. Можеше ли да се каже нещо неподходящо, тя непременно го казваше. Бунтарка, все сочеше някакви недостатъци, недъзи, все критикуваше държавата, щата, начина, по който работим тук, в ранчото, времето, господ, ако щеш… все нещо не й допадаше. Не искаше да готви, не искаше да мие чиниите, не искаше да пере и да простира. На третия или на четвъртия ден така ми писна от нея, че се канех да й събера багажа и да я върна при чичо й. Тогава обаче се завъртя покрай конете и намери призванието си. Чувал си сигурно онзи израз — „повелител на конете“. Е, тя беше такава. Онова лято се грижеше за цял табун жребци. Никога не я чух да повиши глас. Беше от хората, които знаят какво си мисли един кон преди самият кон да си го помисли.

— Само онова лято ли живя тук?

— Да. Надявах се следващото да се върне, но тя постъпи в колеж и изгубихме връзка. Не е от хората, които пишат писма.

— Защо смятате, че се е върнала тук?

— Искаш ли да се скриеш, тези планини са идеалното място. Тя ги познава отлично.

— И не сте я видели, когато е дошла?

— Не. Но трябва да спомена с огромно съжаление, че е влязла в къщата и е взела оръжие.

— Оръжие? Какво по-точно?

— Пушка Уинчестър .30–30, модел 94 с лост за зареждане и един стар револвер, 22-ри калибър.

— Знае ли как да ги използва?

— Това бе другото й хоби от онова лято — огнестрелните оръжия. Научи се да стреля доста точно.

— Как открихте опожарената кола?

— Видях дима. Беше миналата седмица… във вторник. Тръгнах към дима и открих горяща кола. Тогава още нямах представа, че е нейна. Обадихме се в полицията, а аз проследих дирите й на километър-два, преди да се изгубят по пътя към езерото Комо. Това е основният маршрут, който води към планините — най-трудното трасе за офроуд в цяло Колорадо.

— Имате ли представа къде точно може да е отишла?

— Никаква.

— Какво се случи, когато съобщихте за изгорялата кола?

— Дойдоха полицаите, дойдоха от службата за автомобилни регистрации, а до края на деня мястото се напълни с хора със сини костюми и значки. Докараха и хеликоптер, за да огледат планините. Плюс мотори, коне и прочие. Само я подплашиха. Идиоти! Вчера ги отзоваха. А днес се появяваш ти — каза Клантън, присви очи и изгледа Форд. — Познаваш ли планините?