Дуглас Престон - Проектът „Кракен“

Скри раницата си под някакви храсти близо до алеята и тръгна напряко през горичката към разрушения изпитателен център — дотам беше седемстотин-осемстотин метра. Когато излезе от горичката, видя една от колите на охраната да обикаля бавно по алеите. Изчака в сенките, докато я подмине, после прекоси моравата. Когато наближи паркинга, видя очуканата си хонда сред малкото останали автомобили. Зад тях се издигаха руините на взривената сграда, оградени от жълта полицейска лента. През нощта гледката бе още по-ужасна, тъй като останките бяха осветени с прожектори и хвърляха зловещи сенки. Няколко полицаи бяха на пост около мястото, както и двама служители от охраната на „Годард“, седнали в колите си на паркинга. Трудно щеше да измъкне хондата. Нямаше начин да се промъкне незабелязано. Най-добър в случая бе директният подход на човек, който няма какво да крие.

Тръгна уверено към колата си и отключи вратата. Тъкмо се канеше да седне зад волана, когато полицаите завикаха нещо, размахаха ръце и тръгнаха към нея. Тя спря. Не й оставаше нищо друго, освен да разговаря с тях.

— Бихте ли ни показали някакъв документ за самоличност? — попита полицаят, който дойде при нея.

Мелиса се усмихна и извади служебната си карта от „Годард“.

— Дойдох да си взема колата. Нямам друга.

Ченгето освети картата й с фенера си, сравни снимката с лицето й, после я обърна от другата страна.

— Мелиса Шепърд?

— Да.

— Какво правите тук в четири сутринта?

— Аз съм учен. Работя в най-невероятни часове на денонощието. Освен това, като Айнщайн, съм най-продуктивна нощем.

Полицаят продължи да оглежда картата й.

— Мога ли да видя шофьорската ви книжка и талона на автомобила?

Мелиса ги извади от жабката на колата. Ченгето ги огледа внимателно, изсумтя и кимна. Върна й ги и каза:

— Извинете за безпокойството. Длъжни сме да проверяваме всички.

— Разбирам.

Качи се в колата и запали двигателя с огромно облекчение. Явно не я бяха обявили за издирване. Засега. Значи не би трябвало да има проблем да напусне „Годард“ през централния вход.

Насочи колата към мястото, където бе оставила раницата си, хвърли я отзад и зави обратно към главния вход. Само след минути беше пред бариерата. В караулката стоеше едър охранител, а бариерата бе спусната. Тя спря и свали прозореца. Изпита облекчение, като видя, че познава пазача — няколко пъти си бяха разменяли любезности, когато бе оставала да работи до късно. Как се казваше…? Морис.

— Здравейте, господин Морис — поздрави тя приветливо и му подаде служебната си карта.

Той я погледна през очилата си.

— Здравейте, доктор Шепърд. Виждам, че отново работите до късно — каза той и прекара картата през четеца. Мелиса тръпнеше в очакване. Секундите се нижеха една след друга. Видя, че Морис намества очилата си и се взира по-отблизо в монитора, за да прочете съобщението, появило се там.

По дяволите!

— Ъ-ъ… доктор Шепърд? — каза той. — Опасявам се, че се налага да ви помоля да слезете от колата.

— Така ли? Защо?

Морис се почувства неловко.

— Моля ви, слезте.

Мелиса се престори, че разкопчава предпазния колан и рови нещо в дамската си чанта, но всъщност натисна педала на газта, гумите изсвириха и колата се насочи към бариерата. Връхлетя я с трясък. Оказа се, че не е толкова здрава, колкото изглеждаше — ударът бе достатъчен да я повдигне нагоре и встрани, но парчетата счупиха предното стъкло на хондата. Мелиса продължи напред, макар да не виждаше почти нищо, и излезе на Грийнбелт Роуд. През отворения прозорец долетя вой на полицейска сирена и Мелиса натисна педала на газта до ламарината. Наложи се да пробие дупка в паяжината от счупени стъкълца, за да вижда пътя.

Трябваше час по-скоро да се отърве от колата. Сети се, че малко по-нататък, близо до денонощния магазин на „Уолмарт“, има представителство на фирма за автомобили под наем.

Спря на огромния паркинг пред „Уолмарт“ и остави колата в самия център на гъмжилото от автомобили. Извади раницата си, пресече паркинга, прескочи канавката, покатери се през ниската бетонна ограда и се озова в двора на фирмата.

След десет минути вече управляваше джип. Подкара по едно странично шосе, откри пуст черен път, който го пресичаше, отби и пропълзя под колата с фенерче и отвертка в ръце. Демонтира транспондера, благодарение на който компанията следеше движението на колите си. Върна се в купето и свали навигацията от таблото. Захвърли я в гората. На няколко километра по-нататък видя закусвалня, посещавана от шофьори на камиони, отби, слезе от колата с транспондера в ръка и го пъхна небрежно в ремаркето на един камион. Някой щеше да тръгне след камиона. Изтегли петстотин долара от банкомата, извади батерията от мобилния си телефон, върна се на Белтуей Роуд и потегли на запад.