Дуглас Престон - Проектът „Кракен“

Полудял софтуерен бот 11. Който се опитва да я убие.

Разбира се, не биваше да разсъждава по този начин. Софтуерът нямаше чувства, не можеше да изпитва нищо, не можеше да търси отмъщение. Той бе най-обикновен набор от компютърни кодове. Емоциите му бяха напълно симулирани. Не притежаваше нито чувство, нито самосъзнание, нищо от онова, което притежават хората. Той бе една неосъзната, безчувствена, безжизнена дори програма.

Което я правеше още по-опасна.

За Мелиса нямаше по-опасно място от тази болница. Дороти бе възпламенила батерията на лаптопа й, бе направила опит да подпали самата нея. Какво друго би могла да направи, подчинявайки медицинската апаратура около Мелиса? Както бе споменала самата програма, болницата бе пълна с машинария, управлявана от компютри, свързани с интернет — компютърни томографи, генератори на рентгенови лъчи, скенери за ядрено-магнитен резонанс, линейни ускорители, които да облъчват с радиация онкоболни, електроенцефалографи… Във всяка стая имаше по няколко какви ли не машини.

Трябваше незабавно да се измъкне оттук.

Проблемът — както й бе показал пожарът — се криеше в обстоятелството, че пред вратата й стоеше полицай. Същият, който бе дотичал в стаята с пожарогасител. В този момент ченгето седеше на стол в коридора. Защо беше тук? За да я охранява? Или за да я пази да не избяга? Убедена бе, че става въпрос за второто. Беше арестувана… само че се опитваха да го скрият от нея.

Какво да направи? От мисълта за злонамерената, объркана и повредена софтуерна програма, която беснееше в интернет, твърдо решена да я убие, сърцето й се ускоряваше до полуда. Можеше да отиде в НАСА и да им съобщи тази информация, но кой щеше да й повярва? Трябваше първо да овладее обзелата я паника, след което да състави план как да се промъкне покрай ченгето, което пазеше в коридора, да се измъкне от болницата и да се добере до някое по-безопасно място.

Докато лежеше и се чудеше какво точно да направи, почувства как я обземат гняв и изумление. Всички обвиняваха именно нея. Дори Дороти смяташе, че вината е нейна. А през последните две години тя бе посветила живота, тялото и душата си на проекта „Кракен“. Бе работила по осемдесет часа седмично и често бе нощувала в кабинета си, бе стигнала до ръба на изтощението. Бяха поискали от нея мощна автономна програма тип „изкуствен интелект“ и тя им я бе осигурила. Бе направила необходимите пробиви в програмирането, бе създала онзи софтуер, който бяха поискали. Дороти реагираше според спецификациите, които й бяха дали. Ако някой бе виновен, това бяха спецификациите, а не софтуерът. Нямаше да изиграе ролята на жертвено агне, което отива на заколение. И нямаше да лежи тук и да чака Дороти да я убие.

Време бе да действа. Стисна зъби, отлепи лейкопласта, който държеше иглата на интравенозната система, и я извади от ръката си. Потече капка кръв, но тя бързо върна лейкопласта на мястото му, за да спре кървенето. Стана от леглото, постоя неподвижно няколко секунди, та моментното замайване да отмине, и отиде до гардеробчето. В него бяха дрехите, с които бе дошла в болницата, грижливо закачени, но с лек мирис на дим. От чекмеджето на нощното шкафче извади портмонето, мобилния телефон и ключовете си.

Колата трябваше да е там, където я бе оставила — на паркинга на космическия център „Годард“.

Съблече болничната нощница, облече своите дрехи, разтърси косата си и я среса с гребена, който извади от чантата си. Искаше да си придаде колкото е възможно по-представителен вид. Отиде до вратата и я открехна. Полицаят продължаваше да седи на стола, забил поглед в айфона си. Дебелите му пръсти почукваха по екрана. Нямаше начин да се измъкне, без да я види. Трябваше да му отвлече вниманието. Сприхавата лелка от съседното легло бе тъкмо това, от което имаше нужда.

Макар да беше два след полунощ, телевизорът на жената бе включен и предаваше някакво токшоу. В главата на Мелиса започна да се оформя идея. Тя мина през стаята и изключи телевизора. Както можеше да очаква, жената мигом отвори зачервените си очи.

— Казах ви, че гледам.

— Да бе, гледате! Спите!

— Не ми говори така, млада госпожице! — отвърна жената, вдигна дистанционното и включи отново телевизора.

Веднага щом жената остави дистанционното, Мелиса го грабна и пак изключи телевизора.

— Не можеш да ми пипаш дистанционното! То е мое! — заяви жената с тон, който подсказваше, че се готви да вдигне скандал.

Мелиса обаче не й го върна.