Дуглас Престон - Проектът „Кракен“

— Гледам.

— Съжалявам, помислих, че спите.

Мелиса го включи отново.

— Може ли да намаля малко звука?

— Не чувам добре.

Мелиса се върна на леглото си. Бе отказала да вземе както обезболяващи, така и приспивателни, което никак не се бе понравило на медицинската сестра. След като бе преодоляла проблема с наркотиците си в гимназията, Мелиса бе станала върл противник на всяка психоактивна субстанция, по-силна от кафето. В същото време обаче беше прекалено възбудена, прекалено напрегната, за да заспи. Очертаваше се дълга нощ. Трябваше да направи нещо, та времето да минава по-бързо.

Взе лаптопа си и го отвори. Зареди се началният екран. Мелиса се поколеба. Нейният интернет браузър — Файърфокс — зареждаше директно интернет страницата на „Ню Йорк Таймс“, но тя не искаше да гледа или чете повече новини. Лежеше в полумрака и се взираше в екрана на компютъра, смазана от усещането за загуба и празнота. Искаше да види нещо познато, нещо, което да я утеши. В първия момент реши да влезе в Ютюб и да зареди някой клип с братя Николас 10от старите мюзикъли. Изпаднеше ли в лошо настроение, винаги си пускаше някое тяхно изпълнение, за да се развесели. „Ако изпадна някога в такава депресия, че да започна да мисля за самоубийство — каза си и сега, — достатъчно е да изгледам някой клип с тях, за да разбера, че не си струва да се отказвам от живота“.

Клипът се зареди и братя Николас затанцуваха в една сцена от стар, популярен през 40-те години черно-бял филм. Тя увеличи звука, защото не чуваше нищо заради новините по телевизията.

— Може ли да намалите? — долетя през тънката завеса гласът на жената от съседното легло. — Не чувам новините.

Мелиса намали звука, без да откъсва поглед от двамата Николас, които прелитаха от дансинга на пода, от пода на стълбите, а краката им танцуваха в бесен ритъм: правеха повече шпагати за пет минути, отколкото целия балет на Болшой театър за една седмица. Не се получи. Клипът не й помогна да се почувства по-добре. Накара я само да се почувства празна… безполезна…

Когато клипът свърши, екранът на компютъра й примигна и образите на братя Николас изчезнаха. Започна да се зарежда „Скайп“. Странно! Тя не искаше да разговаря с никого, нито по скайпа, нито по какъвто и да било друг начин. Опита да излезе от програмата, но тя не реагира, а продължи да зарежда менюто. Когато приключи, мигом прозвуча настойчив звън. Мелиса опита да отхвърли разговора, но компютърът го прие.

На екрана се появи удивително красиво момиче — около шестнайсетгодишно, с леко къдрава червеникава коса, вързана с бяла панделка, наситено зелени очи, бяла като сметана кожа и фини лунички. Носеше зелена памучна рокля от двайсетте години на миналия век и бяла блуза. Мелиса зяпна смаяно. Момичето се взираше в нея с издадена напред брадичка, здраво стиснати устни и вежди, събрани в израз на бесен гняв.

Какво беше това, по дяволите?

Мелиса опита да затвори програмата, но клавиатурата не реагираше. Компютърът й бе превзет отвън. От вградените колонки се разнесе тънко гласче, пълно с гняв и истерия.

— Защо ми причини това? Защо? Лъжкиня! Убийца!

Мелиса впери поглед в екрана.

— Кой се обажда?

— Ти ме излъга! Не ми каза! Какво беше онова ужасно място? Виж какво ми причини! Всички се опитват да ме убият! Защо не ми каза истината? Ти си ужасна! Мразя те! Мразя те!!!

Гласът замълча. Настъпи тишина, нарушавана единствено от тежкото дишане на момичето. Мелиса бе толкова смаяна от този яростен глас, изрекъл думите с такава отрова, че едва след секунда-две осъзна, че това е гласът, който бе програмирала за софтуера Дороти.

Но това очевидно не бе изкуствен интелект. Някой си правеше отвратителна шега с нея. Вероятно някой от нейния екип програмисти, който си бе изпуснал нервите, разстроен от инцидента. Може би Пати Меланкорт? Тя не бе особено стабилна психически, беше озлобена и все търсеше повод да се заяде за нещо.

Мелиса си пое дълбоко дъх и се помъчи да се овладее и да заговори напълно спокойно с тази откачалка:

— Която и да си ти, това не е забавно. Ще съобщя в полицията!

— Която и да си ти? — подигра й се гласът. — Много добре знаеш кой се обажда!

— Не знам. Но ще разбера. И когато разбера, ще загазиш!

— Аз съм Дороти. Дороти. Твоята Дороти, кучко проклета!

Мелиса Шепърд гледаше смаяно екрана. Наистина ли бе чула тези думи, последвани от гневно дишане? Това бе прекалено откачено, прекалено гадно.