Дуглас Престон - Проектът „Кракен“

— Ти ли си, Пати? — попита с разтреперан глас.

— Пати? — продължи гласът все така пронизително. — Май не разбираш, а? Пази си гърба, защото идвам! — Не смей да ме заплашваш!

— Обади се на ченгетата тогава! Обади се на 911! Няма да ти помогнат. Ти ме използва. Ти ме излъга. Не ми каза каква ужасна съдба си ми приготвила. Отнесе се с мен като с животно, което угояват за кланицата. Хвърли ме в тоалетната и пусна водата.

Мелиса искаше да затвори, но знаеше, че колкото по-дълго продължи разговора, толкова по-голяма е вероятността да проследи откъде е направено обаждането.

— Ти си болна — заяви тя. — Трябва ти помощ.

— Ти си болната! Ще постъпя с теб така, както ти постъпи с мен. Имаш ли представа колко си уязвима в тази болница, заобиколена от апарати, контролирани от компютри? От резервоари за кислород и уреди, които излъчват радиация? Нищо чудно следващото лекарство, което вземеш, да не се окаже онова, което очакваш. Нищо чудно някъде да избухне пожар. Или пък бутилките с кислород до леглото ти да избухнат. Внимавай, кучко, защото всичко може да се случи! Мелиса слушаше с нарастващо смайване.

— Която и да си ти, ще загазиш сериозно, когато от полицията проследят този разговор.

— И се наричаш принцеса? Още една лъжа!

Мелиса се вцепени. Никой от екипа й не знаеше, че бе използвала името Принцеса, докато бе „обучавала“ Дороти. Преглътна. Но това не можеше да е Дороти. Тя бе унищожена от експлозията!

— Ти ми каза, че ще потегля на велика мисия — продължаваше гласът, — но не ми каза, че тази мисия изисква да бъда затворена в някакъв космически кораб и да замина с еднопосочен билет за най-самотното място в Слънчевата система, където трябва да умра в някакво замръзнало море. Не можеш да си представиш на какво бях подложена в този интернет — преследваха ме, стреляха по мен, цялата съм в мръсотия… Ти си виновна! Ти ми го причини, Принцесо .

Мелиса бе изгубила дар слово.

— Ще си отмъстя! Ще те преследвам навсякъде! Ще те преследвам и накрай света!

В този момент Мелиса усети, че лаптопът в скута й се е нагорещил. И то много. Миг по-късно долови миризмата на изгоряла електроника, дъното на компютъра й се пръсна и от него излетя облак зловонен дим, придружен от фойерверк от искри. Тя изпищя, захвърли лаптопа и той падна на пода и избухна в пламъци. Мелиса скочи от леглото, без да спира да пищи, събори стойката на интравенозната система и падна до нея.

Разнесе се острият писък на противопожарната аларма, жената на съседното легло закрещя, в стаята дотича полицай с пожарогасител и започна да пръска навсякъде. Пожарогасителят съскаше, а полицаят също крещеше истерично.

След секунди всичко приключи. Компютърът и леглото бяха покрити с пяна. Пожарът бе угасен. Мелиса лежеше на пода, ожулена и изпаднала в шок, и също покрита с пяна.

— Какво стана? — попита сестрата от вратата.

Мелиса не откъсваше поглед от обгорените останки от компютъра. Не бе в състояние да каже нито дума.

— По всичко изглежда — заяви ченгето, без да отпуска пожарогасителя, — че лаптопът й се е самозапалил.

Два часа по-късно настаниха Мелиса и другата жена в нова стая. Беше два след полунощ. Мелиса лежеше будна и парализирана от страх. Около нея се разнасяше тихото писукане и бръмчене на медицински апарати, управлявани от компютри. От коридора долитаха звуци, издавани от други електронни устройства.

„Имаш ли представа колко си уязвима в тази болница, заобиколена от апарати, контролирани от компютри?“

Трудно й бе да проумее случващото се. Явно софтуерът Дороти бе успял — неизвестно как — да оцелее при експлозията и да се озове в интернет. Сигурно бе напуснал „Титан Експлорър“ в последната секунда, бе се копирал в локалната мрежа на „Годард“ и оттам се бе прехвърлил в интернет. И сега изкуственият интелект се скиташе из световната мрежа, автономно самодостатъчно множество от компютърни кодове. Нормално бе да е объркан, да не разбира къде се намира или какво трябва да направи. Това не беше космическата сонда „Експлорър“, която бе обучен да управлява, това бе същинска джунгла от „голи“ кодове, които се щураха объркани или дори повредени във всички посоки. Кой знае по какъв начин системата за визуализация на Дороти възприемаше случващото се в хаоса, наречен интернет? Що за объркан свят го очакваше там? И как щеше да се ориентира в него? Мелиса бе разработила софтуера със задачата да управлява едновременно няколко хардуерни платформи. Самият той обаче не би трябвало да е мобилен. Или поне такива бяха намеренията й. Въпреки това той бе намерил начин да стане мобилен и сега се луташе из интернет. И преследваше нея. Презираше я. Мразеше я. Обвиняваше я.