Стив Мосби - 50/50 убиец

— Господине?

Отговор не последва.

В този момент компютърът пред мен изпиука веднъж, мониторът оживя и аз се обърнах към него. Екипът в гората чакаше. Включих ги, защото предположих, че е Пийт, може би дори Хънтър.

Не бе нито един от двамата. Гледах в очите полицай, когото не бях виждал досега. Човекът ми се стори нервен, погледът му непрекъснато се стрелкаше настрани от камерата, тъй като не бе сигурен дали връзката е осъществена.

— Детектив Нелсън — представих се аз.

Той ме зяпна и аз забелязах, че в очите му се крие нещо много по-силно от нервност. Нещо не бе наред.

— Господине, тук се случи нещо непредвидено.

— Какво?

— Не знам. Имаме само радиовръзка с офицерите в гората. Наредиха ми да се свържа с вас. Случило се е нещо.

С крайчеца на окото си забелязах, че Мърсър бавно вдига поглед към екрана.

— Полицай — повиших глас аз. — Моля ви, успокойте се. Разкажете ми онова, което знаете.

— Става дума за детектив Дуайър, господине. Бил е нападнат.

Мамка му.

— Дайте ми подробности.

Мърсър се изправи неестествено бързо, също като пияница, който е заспал в някой бар. Столът му се прекатури на пода и той започна трескаво да навлича палтото си. По лицето му се изписа непоколебима решителност.

Обърнах се отново към екрана.

— Дайте ми подробности, полицай.

— Наръган е с нож, господине. В гората.

— Да докарат кола — нареди Мърсър.

— Какво е състоянието му?

— Не знам — призна полицаят. — Групата с детектив Дуайър току-що се свързаха с мен по радиото. Наложило се е да повикат хеликоптера да го вземе.

Усетих течението, когато Мърсър изфуча покрай мен.

— Казах ти да се обадиш да докарат скапаната кола — повтори той.

Втурна се навън и се провикна от коридора:

— Автомобилът да ме чака отпред.

4 декември

2 часа и 25 минути до изгрева

04:55 часът

Една песен продължава средно четири минути.

Имаше и по-дълги, и по-къси, но четирите минути бе много добро ориентировъчно време. Това означаваше, поне на теория, че можеше да брои песните и така да следи колко време е минало. Петнайсет песни бяха приблизително един час.

Тя, разбира се, нямаше представа колко е часът, когато си сложи слушалките. Това бе основният проблем. Все пак щеше да има някакво занимание. Започна да брои.

Слушаше седемдесет и четвъртата, когато айподът изпиука, за да й подскаже, че батерията е паднала. Обзе я паника. Бе достатъчно зле, че ръцете й са стегнати с белезници в тъмното, че е кучешки студ и без да й се налага да търпи тишината.

Машинката най-сетне издъхна в средата на деветдесет и втора песен. Изпиука още веднъж и замлъкна.

Ушите на Джоуди бучаха. Всеки път, когато си поемеше дъх, слузта в носа й се дръпваше навътре, трупаше се някъде в гърлото й, започваше да й се гади, а ноздрите й бяха изранени и изтръпнали.

Пресметни.

Вероятно са минали около шест часа, откакто мъжът отвори вратата — откогато знаеше, че я наблюдава и й говори. Беше й необходима цялата воля, за да не отвори очи, да не изпищи или направи нещо. Нямаше да му покаже, че усеща присъствието му, нямаше дори да слуша какво й говори. После, след като вратата се затвори, тя продължи да стиска очи. Част от ума й подсказваше, че той е с нея, клекнал е пред нея, толкова близо, че спокойно може да я докосне. Просто чакаше.

Няколко минути по-късно, най-дългите няколко минути, които бе преживявала, тя се осмели да отвори едното си око — едва-едва — и се оказа, че е сама.