Стив Мосби - 50/50 убиец

Напомни ми за баща ми. Когато бях дете и бизнесът му пропадна, той ме повика, за да ми обясни какво става. По онова време се чувствах неловко, защото бях млад и за пръв път баща ми се показа уязвим. Винаги бе като скала и затова не можех да понеса да го виждан притиснат от провала. Най-неприятното бе, че нямаше как да се прикрие. В момента у Мърсър наблюдавах същото съчетание от възраст, отчаяние и тъга.

Баща ми прие, че какъвто и удар да ти нанесе животът, трябва да го поемеш, да изтърпиш и да продължиш напред. Мърсър ми се стори сломен, а това бе много по-лошо.

— Много съжалявам, господине — промълвих аз. — Искаше ми се вие да докарате случая докрай.

Той ме погледна, сякаш ме преценяваше. Имах чувството, че този поглед прониква в мислите ми. След това се приведе напред и ми се стори, че се кани да заговори.

Преди да каже и дума, някакъв шум проряза тишината и ни стресна. Мърсър попипа джоба си. Звънеше неговият мобилен.

— По дяволите.

Извади го от джоба си, погледна дисплея и се поколеба дали да отговори. Зачаках. Телефонът продължаваше да звъни. Очевидно бе, че който и да беше, нямаше намерение да се откаже. Трийсет секунди по-късно Мърсър натисна копчето най-отгоре, за да изключи апарата. Звъненето прекъсна и той остави мобилния на бюрото при листовете и документите.

— Съпругата ми. — Затвори очи.

— Не искате ли да разговаряте с нея? — полюбопитствах аз.

— Няма да е точно в момента. След малко се прибирам.

Погледнах часовника си.

— Доста е късно, а тя не си е легнала. По-точно казано, рано е.

— Тревожи се за мен. Всички се тревожат за мен, така излиза.

Замислих се над думите му. Спомних си, че така и не отговорих на есемеса на нашите. Те също се безпокояха за мен, макар да нямаше нужда. Знаех отлично колко е дразнещо.

— Хората…

Почувствах се глупаво, защото той нямаше да приеме нещата по начина, по който на мен ми се искаше, не и в този момент.

— Хората просто са загрижени — довърших аз.

— Не, хората се притесняват. Ще ти кажа нещо. Аз самият се притеснявам понякога за себе си. Аз съм този, който трябва да се справя с тази работа. На другите това дори не им минава през ума. Минаха две години и трябва да се занимавам с нещо. Не мога вечно да си стоя вкъщи. И за това никой не се сеща. Ами… — Той погледна екрана. — Почти никой.

Понечих да отговоря, след това се възпрях. Почти никой, каза той. Думите ми се сториха странни и секунда по-късно ми хрумна необичайна мисъл.

Той е планирал цялата тази работа в продължение на две години.

Цели две години никой не бе чул за 50/50 убиеца, а беше минало точно толкова време, откакто Мърсър бе получил кризата. Той си мислеше, че има някаква връзка. Погледнах го, забелязах, че е затворил очи, и разбрах, че това е било в основата на подхода му към случая. Той си мислеше, че през двете години, в които не бе работил, убиецът не бе планирал следващия си удар. По-скоро бе чакал полицая, който е поел разследването, да се възстанови, да се върне и отново да започнат надлъгването.

Възможно ли бе да е прав? По-рано днес може и да ми изглеждаше прекалено, но сега, докато бяхме само двамата, ми се стори, че има основание.

— Знам какво разправят всички — продължи Мърсър. — Още от сутринта ми е ясно. Стъпват на пръсти около мен. Мислят си, че всичко се върти около Андрю, че не мога да понеса напрежението, че съм на ръба, че просто ще… не знам. Ще рухна, нещо такова.

Отвори очи и ме погледна.

— Знаеш ли от какво имам нужда, Марк?

— Не, господине.

— Не от какво имам нужда, а какво ми се иска? Повече от всичко на този свят ми се иска да не се чувствам като скапан инвалид.

Не можех да откъсна очи от него.

— И вяра — добави той. — Имам нужда от вяра. Малко вяра. Преди две години, независимо дали хората бяха съгласни, или не, нямаше да ми се опълчат. Докато днес през целия ден усещам, че съм подложен на изпитание, че никой не ми вярва. Наистина ли си мислят, че щях да бъда тук, ако не бях убеден, че това ми е мястото?

— Не знам, господине.

— Малко вяра. — Той поклати глава. — Иска ми се екипът ми да ме подкрепяше, както едно време. Вместо това аз съм сам цял ден, а останалите са прекалено заети да се притесняват. А сега всичко приключи, нали така?

— Не знам.

— Да, приключихме.

Подпря лакти на бюрото и отпусна глава в длани.

— Радвам се.

И двамата мълчахме. Той не трепваше. Имах чувството, че дори не диша, бе толкова неподвижен. Искаше ми се да се извиня тихо и да се изнижа от стаята. Вместо това заговорих.