Стив Мосби - 50/50 убиец

Отначало шумът я изтръгна от съня. Събитията от него все още й се струваха напълно реални, когато се опомни и усети, че лежи по гръб в собственото си легло, покрита със завивките.

Алармата се бе включила.

Нещо не беше наред. Тя надигна глава от възглавницата и огледа стаята с подпухнали очи.

Завесите бяха черни, тоалетката бе обгърната в сянка. Погледна часовника. Четири и половина. А пък цифрите не мигаха като след спиране на тока.

Телефонът бе в кабинета.

В този момент си спомни подробностите — Джон щеше да работи до късно; бе уплашена и много ядосана; беше го накарала да й обещае, че ще й звъни на всеки два часа. Какво се бе случило? Имаше намерение да остане будна, за да види дали ще й се обади. Спомни си, че се отпусна на леглото, за да си почине, а след това очевидно бе заспала. Идиот , помисли си тя.

Добре поне че се бе обадил.

Спусна крака на пода и се изправи. Усети, че едва запазва равновесие. Виното бе размътило мозъка й и светът се бе килнал на една страна. Не успяваше да върви в права линия по коридора, защото беше тъмно, а и защото всичко се люшкаше. На няколко пъти се блъсна в стената, след това в парапета, накрая пропусна вратата към кабинета, но опипа студената стена и разбра, че я е подминала. Трябваха й три или четири отчаяни секунди, за да намери ключа за лампата. Присви очи, потри ги, за да смекчи болката от светлината.

Телефонът продължаваше да звъни.

— Ало?

— Ейлийн?

Гласът беше мъжки, но не звънеше Джон.

— Обажда се детектив Хънтър — представи се той. — Много се извинявам, че звъня толкова късно. Ако не се налагаше, не бих го направил.

Хънтър. Представи си противния колега на Джон и се намръщи. Естествено, че не би я притеснил, ако не се налагаше. Какво, по дяволите, искаше сега? Защо не се обаждаше Джон…

Застина на място. Нещо му се беше случило.

В гърдите й се надигна паника, загриженост; обичта към съпруга й много скоро измести гнева, че я е пренебрегнал, че е поел огромен риск. Ако бе ранен, ако нещо му се бе случило… Не, ако му се бе случило нещо, нямаше да й звъни Хънтър. Щеше да се обади човек от екипа. Значи ставаше въпрос за…

— Джеймс Риърдън — спомни си тя. — Открихте ли го?

— Още не.

— Какво тогава искате?

— Обаждам се заради съпруга ти.

В гласа му прозвуча нотка на задоволство. Ейлийн затвори очи и усети, че подът пропада под краката й. Нямаше представа какво ще чуе, но бе убедена, че няма да й хареса.

— Има нещо, което е редно да научиш — обясни Хънтър.

4 декември

2 часа и 40 минути до изгрева

04:40 часът

Главен инспектор Алън Уайт бе прекият началник на Мърсър, макар да бе малко по-млад от него. Понякога се случваха такива работи. Във всяка организация настъпва момент, когато вече не те повишават на добра воля и трябва сам да задействаш машината, за да се издигнеш. Сигурен бях, че Мърсър е бил в състояние да си издейства повишение, но постът, който заемаше, му харесваше, докато Уайт се занимаваше с политика и бе успял да се изкачи по-високо по стълбицата на успеха. От един кратък пасаж в книгата на Мърсър разбрах, че двамата бяха работили добре в миналото и се уважаваха. В момента обаче същото това минало не бе в състояние да успокои побеснелия Уайт. То успяваше единствено да притъпи донякъде гнева му със съжаление и тъга, които не бяха достатъчни, за да го спрат да си свърши работата.

Днес следобед, докато четях файла за 50/50 убиеца, чух, че Мърсър докладва на Уайт, но сега виждах началника за пръв път. Бе с черна пооредяла коса и странно лице, с изпъкнали скули и очертани мускули. Стори ми се, че тъмнокафявите му очи мятат гневни искри, въпреки че го виждах на монитора и той бе някъде далече. Ако бях до него, сигурно щеше да ме обгори.

— Джон — повтори той, — искам да знам какво става. Днес сутринта пое незаконно нахлуване в някаква къща. Цял ден ми говориш за незаконно нахлуване.

— Това е случаят, над който работим, Алън…

— Я стига глупости, Джон. В момента пред мен е файлът и виждам факти, за които е трябвало да бъда своевременно информиран. А защо файлът е пред мен? Защото току-що разговарях с Джеф Хънтър, по-точно Джеф Хънтър ми се разкрещя по телефона. Питам те отново — какво, мамка му, става?

Мърсър не откъсваше поглед от него. В първия момент лицето му бе като с желязна маска, ала след това по устните му трепна усмивка.

В този момент разбра, че е настъпил краят, осъзнаваше какво се е случило. Беше се доверил на някого и бе предаден. Значи Джеф Хънтър е звънял на Уайт. Одеве, когато Грег излезе от гардеробната, забелязах, че се отказа прекалено лесно, а сега ми бе ясно защо. Бе изгубил търпение и бе взел решение да действа през главата на Мърсър.