Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението (Два гроба)

Отговор не последва и Д’Агоста продължи със запъване:

— Не знаех какво да направя. Така де, бях главен разследващ и мой дълг беше да докладвам всяка възможна улика. Сингълтън ме беше притиснал здравата. Бях заклещен в ъгъла.

Пак никакъв отговор. Д’Агоста облиза устни.

— Виж, знам, че ти се насъбра много през последните няколко седмици. Приятел съм ти, искам да ти помогна по всякакъв възможен начин. Но това… това е работата ми. Нямах избор. Трябва да разбереш.

Когато Пендъргаст отговори, гласът му беше задавен и в същото време толкова твърд, колкото Д’Агоста не го беше чувал никога.

— Дори малоумник би разбрал. Ти предаде доверието ми.

Д’Агоста пое дълбоко дъх.

— Не можеш да го приемаш по този начин. Не става дума за някаква неприкосновеност на изповед или нещо подобно. Скриването на самоличността на сериен убиец, дори да е твоя собствена плът и кръв, е незаконно. Повярвай ми, по-добре, че стана сега, а не по-късно.

Мълчание.

— Отстраниха ме от случая. А и да си кажем право, ти изобщо не си бил включван в разследването. Нека забравим всичко това.

— Синът ми, както бе така добър да посочиш, е сериен убиец. Как по-точно може да се очаква от мен да забравя това?

— Тогава нека да ти помогна. Отстрани. Все още имам достъп до хода на разследването и мога да те държа в течение. Работили сме по този начин и преди, можем да го направим отново.

Пендъргаст не отговори.

— Е? Какво ще кажеш?

— Какво ще кажа ли? Ето какво — колко още ще ме товариш с оправданията си и нежеланите предложения за помощ?

Думите подействаха на Д’Агоста като удар и внезапно несправедливостта на всичко това започна да ври в гърдите му.

— А знаеш ли какво аз ще ти кажа? — извика той. — Майната ти!

И тресна слушалката.

Веднага щом влезе в имението, Пендъргаст усети, че нещо не е наред. Цареше пълна тишина, неестествен покой — и се долавяше странна слаба миризма. Бърза проверка показа, че всички аларми са включени и светят в зелено, ключалките не са докосвани и всичко е на мястото си.

Въпреки това Пендъргаст бързо тръгна по ехтящия коридор към библиотеката. Тя бе студена, тъмна и смълчана, камината не гореше, а от Проктър нямаше и следа.

Той отвори книжния рафт, спусна се с асансьора в сутерена, изтича по коридора към тайната врата и я отвори. Сега миризмата го блъсна като стена — смесената воня на формалдехид, етанол и безброй други течности, прахове и незнайно какви смеси. Извади пистолета си, докато се спускаше бързо по стълбата. Излезе в дългия коридор на подземните помещения, изтича покрай първите няколко и рязко спря. В стаите пред него, продължаващи една след друга, свързани от каменни арки и осветени от голи електрически крушки, цареше пълна разруха. По пода се търкаляха проблясващи парчета стъкло сред локви димящи течности. Навсякъде бяха разхвърляни екземпляри, разбити и съборени рафтове, а витрините покрай стените бяха направени на решето от куршуми.

— Тристрам! — извика той и се втурна напред.

Тичаше през помещенията, като газеше парчетата стъкло, зави на ъгъла, стигна до стаята на сина си, напъха ключа в ключалката, завъртя го и рязко отвори вратата.

На пода лежеше тяло, покрито с чаршаф. Потискайки стона си, Пендъргаст се хвърли към него и дръпна завивката — и видя Проктър, с окървавено лице и здравата очукан. Бързо провери пулса на врата му — беше силен и равномерен. Шофьорът бе жив, но в безсъзнание. Пендъргаст огледа тялото, видя, че е само насинено, с гадна рана на челото, която кървеше обилно и несъмнено му беше докарала сътресение.

Отиде в банята, намокри с топла вода една кърпа и внимателно почисти лицето и раната. Действията му свестиха Проктър и той се опита да се надигне, като в резултат едва не припадна отново.

— Какво стана? — тихо, но настойчиво попита агентът.

Проктър тръсна глава и изстена от болка.

— Албан… взе Тристрам.

— Как е успял да влезе?

Проктър поклати глава.

— Нямам представа. Макар че чух… шум.

— Кога стана?

— Около десет… без четвърт.

Вече минаваше единайсет. Пендъргаст скочи на крака. Нищо не показваше, че Албан и жертвата му са напуснали къщата — алармите бяха зелени. Но от атаката беше минал повече от час.

— Чакай тук, докато ги открия — каза той.

Проктър махна с ръка, сякаш му казваше да не се тревожи за него.

С готов за стрелба пистолет Пендъргаст бързо претърси стаята. Прегледа купчините листа на бюрото на Тристрам с опитите му да пише на английски и попадна на поразителна рисунка на планина с бележка, че е подарък за баща му. Откритието го жегна болезнено. Пендъргаст обаче пропъди чувството, доколкото можеше, взе рисунката, излезе и заключи вратата.