Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението (Два гроба)

Въпреки това направи няколко тревожни стъпки към относителната безопасност на отворения прозорец.

Спря отново и се ослушва цяла минута, след което отново насочи вниманието си към рафтовете. Вдигна фенерчето, като отново го прикриваше, и насочи лъча към лавиците. На нивото на очите му имаше огромен том сред по-малки книги с еднакви позлатени гръбчета. Това беше „Фауст“ на Гьоте — истинска прелест, с кожена подвързия, върху която бяха гравирани и щамповани фантастични форми…

Фелдър трепна толкова силно, че едва не изпусна фенерчето. Да не би да му се счуваше от силното вълнение? Или онова наистина беше стъпка по килима в коридора, безшумна почти като на котка?

Нервно хвърли поглед към плъзгащите се врати. Отново не видя светлина под тях — коридорът тънеше в непрогледен мрак. Фелдър преглътна и отново се обърна към рафтовете, готов да продължи търсенето си.

И тогава нещо — не знаеше точно какво — го накара да се обърне отново, да тръгне право към отворения прозорец, да се измъкне навън и да затвори колкото се може по-тихо, благодарейки на Бога, че е смазал пантите.

Остана неподвижен в черната нощ. Трепереше. Постепенно сърцето му се успокои. Започна да се чувства глуповато. Несъмнено въображението му играеше номера. Не бе имало никакъв шум, никакви светлини. Ако подскачаше нервно при всеки въображаем шум, никога нямаше да се добере до портфолиото. Обърна се отново към прозореца. Щеше да влезе пак, да се ориентира по-добре в разположението на книгите…

Изведнъж плъзгащите се врати на библиотеката рязко се плъзнаха настрани. Неочакваното движение беше толкова стряскащо, колкото и тишината, с която се отвориха. Фелдър се дръпна назад и се сви ужасен. Успя да различи огромната фигура, стояща на прага, очертана от съвсем слабата светлина от коридора. Беше мъж, облечен в странно безформено облекло. В едната си ръка държеше дълга извита дървена сопа, покрита с ужасяваща резба и завършваща със сфера колкото топка за крокет.

Дукчук.

Фелдър стоеше в тъмното до прозореца и се взираше през стъклото в библиотеката, вцепенен от ужас. Прислужникът се огледа внимателно; голата му, хвърляща леки отблясъци глава се въртеше бавно, като на някакъв огромен звяр, без да пропуска нито един квадратен сантиметър от помещението. След това той затвори отново плъзгащите се врати, бързо и безшумно. Къщата отново потъна в тишина; само сърцето на Фелдър туптеше яростно в гърдите му.

Фелдър най-сетне се окопити и се върна колкото се може по-бързо при портиерната. Но още преди ужасният пристъп на страх да отшуми, усети нещо друго — искрица надежда. Защото току-що си даде сметка за нещо.

Адамс. Бийрщат. Гьоте. Книгите в библиотеката бяха подредени по азбучен ред.

Констанс Грийн седеше абсолютно неподвижно в облицованата с плочки стая 027, намираща се на първото подземно ниво на болница за психично болни престъпници „Маунт Мърси“. В миналото помещението се беше използвало за водолечение — терапия, наложена от Брадфорд Тюк, един от първите психиатри на „Маунт Мърси“. Клиновете за оковите отдавна бяха махнати от стените, но забележимото хлътване в центъра на пода показваше къде се е намирал големият отточен канал, сега запълнен с цимент.

Обикновено помещението се използваше за закрити сеанси между докторите и пациентите, които не представляваха сериозна заплаха. Обзавеждането беше удобно. Но макар че столовете и масите не бяха завинтени за пода, никъде в стаята нямаше остри или тежки предмети. Вратата не се заключваше, но отвън дискретно стоеше охрана.

Единственият друг човек в стаята беше специален агент Пендъргаст. Той крачеше бавно напред-назад. Стъпките му бяха несигурни, лицето — изключително бледо.

Констанс го наблюдава известно време, след което погледът й се спря върху полицейските доклади, зърнестите черно-бели снимки от охранителните камери, анализите на криминалистите и ДНК резултатите, подредени спретнато на масата пред нея. Беше прочела и прегледала всичко, запомняйки всеки детайл от сложната картина. Информацията след това бе подложена на медитативна практика, известна като цан б’цан, най-трудното от изкуствата на чонг ран — древна дисциплина от Бутан, чиито тънкости бяха известни само на неколцина души в западния свят — и двама от тях се намираха в тази стая.

По време на медитацията си Констанс беше получила неочаквано откровение.

След няколко минути тя погледна отново Пендъргаст, който продължаваше да се разхожда пред нея.