Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението (Два гроба)

Може би. Клекна и си свали обувките. Снишен, пристъпи в помещението по чорапи, като се придържаше към сенките зад разбитите витрини. Движеше се бавно, много бавно, напълно безшумно, без да обръща внимание на парчетата стъкло, които разрязваха стъпалата му. На всяка крачка спираше и се ослушваше.

Чу нещо като кратко поемане на въздух някъде вдясно, зад редица разбити витрини. Нямаше начин да греши. Убиецът явно също се придвижваше по чорапи.

Дали го виждаше? Нямаше откъде да знае.

Непредсказуем — ето какъв трябваше да бъде.

Втурна се неочаквано и ожесточено напред, право към дългия висок ред рафтове, блъсна се в тях и ги стовари върху следващия ред, подобно на домино. Вече разнебитените рамки се срутиха като къща от карти, посипвайки човека между тях с буря от счупено стъкло, химикали, екземпляри и отломки.

Докато отстъпваше назад, усети внезапен удар в ръката и пистолетът му отлетя. Завъртя се, замахвайки с юмрук, но черната фигура вече се беше дръпнала настрани, фрасна го в ребрата и го просна върху стъклото.

Проктър се претърколи и изправи с едно бързо движение, сграбчил назъбеното гърло на счупена мензура. Убиецът отскочи назад и също взе парче стъкло. Двамата предпазливо започнаха да кръжат един около друг.

Експерт с ножа, Проктър се хвърли напред, но убиецът отскочи настрани, замахна и поряза ръката му под лакътя. Проктър също замахна и успя да разкъса ризата му, но убиецът отново се обърна със свръхестествена скорост и избегна основния удар.

Никога през живота си Проктър не бе виждал някой да се движи толкова бързо или да предвижда така добре хода на противника. Тръгна към убиеца, като замахваше отново и отново, и го принуди да заотстъпва, но така и не успя да го удари. Убиецът отстъпи до една маса, пусна стъклото си и сграбчи тежка реторта. Проктър се възползва от преимуществото си и продължи да напредва и да нанася удари, но внезапно, сякаш отникъде, убиецът — който се беше престорил, че отново отстъпва — се извъртя с най-невероятното движение и го халоса с ретортата по главата. Тежкото стъкло се пръсна и замаяният Проктър се просна на пода.

В следващия миг убиецът вече беше върху него и го прикова към земята, опрял назъбения ръб на ретортата в гърлото му, точно на сънната артерия. Натискаше точно колкото да пореже кожата, но не повече.

Замаян, вцепенен от шок и болка, Проктър не можеше да повярва, че е победен. Изглеждаше невъзможно. Но ето че бе претърпял поражение — и то точно в онова, в което го биваше най-много.

— Давай — дрезгаво рече той. — Да приключваме.

Убиецът се разсмя и белите му зъби лъснаха.

— Много добре знаеш, че ако исках да те убия, вече щеше да си мъртъв. О, не. Имаш да предадеш съобщение на господаря си. А аз имам брат, който се нуждае от… грижи.

Докато говореше, една дълга ръка се протегна и измъкна ключа от стаята на Тристрам от джоба на Проктър.

— А сега, приятни сънища.

Последва внезапен зашеметяващ удар в слепоочието и светът около Проктър потъна в мрак.

Лейтенант Д’Агоста крачеше нервно в апартамента, гледащ към Първо авеню. Пльосна се на дивана в дневната, включи телевизора, превъртя безцелно каналите и го изключи отново. Стана, пристъпи до плъзгащата се врата и погледна от тъмния балкон. Отиде в кухнята, отвори хладилника, взе си една бира, размисли, върна я и го затвори.

На всеки няколко минути поглеждаше към телефона.

Знаеше, че трябва да отиде при Лора в леглото, да поспи, но знаеше също, че сънят няма да го споходи. Като последица от срещата със Сингълтън беше получил мъмрене и бе освободен от поста главен разследващ на хотелските убийства — както беше посочил Сингълтън, бе голям късметлия, че не си е изпатил още повече заради Пендъргаст. Мисълта, че сутринта ще стане, ще отиде на бюрото си и ще се заеме с половин дузина третостепенни престъпления, бе почти непоносима.

Погледна отново телефона. Най-добре беше да приключи с това — никога нямаше да намери покой, докато не махне този товар от гърдите си.

Въздъхна, вдигна слушалката и набра мобилния на Пендъргаст.

От другата страна вдигнаха на третото позвъняване.

— Да? — разнесе се хладният южняшки глас.

— Пендъргаст? Аз съм. Вини.

Последва пауза. Когато заговори отново, от хладен гласът беше станал леден.

— Да?

— Къде си?

— В колата си. Прибирам се у дома.

— Добре. Предположих, че още ще си буден. Виж, просто исках да ти кажа… ами че ужасно съжалявам за случилото се.