Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението (Два гроба)

С две думи, това беше тъпа идея. Изобщо не я беше премислила. Трябваше да остане в къщата му, където щеше да е в пълна безопасност, и да го остави да живее неговия си живот. Забави крачка, спря, свали раницата и седна върху нея. Защо изобщо й беше хрумнало, че идеята си я бива?

Трябваше още сега да обърне кръгом, да се върне в Алънтаун — или по-скоро в Западна Куяхога — и да забрави всички тези глупости. Стана, метна раницата през рамо и понечи да се обърне. Но после се поколеба.

Беше стигнала твърде далеч, за да бяга точно сега. И искаше да научи — наистина искаше да научи — за онези писма в гардероба. Пощальонът от Медисин Крийк си беше тъп… но Кори се съмняваше, че е чак толкова тъп.

Обърна се и продължи нагоре. Пътеката се отдалечи доста от шосето, направи един завой и изведнъж излезе на слънчева поляна, на която се издигаше бараката — самотна, без абсолютно никакви други постройки наоколо. Кори спря и впери поглед в нея.

Не беше очарователна гледка. Дзифтова хартия, закрепена за безразборни парчета дърво. Прозорците от двете страни на вратата бяха счупени, единият бе закован с дъски, а другият — запушен с парцал. Отзад между дърветата се виждаше външен клозет. От покрива стърчеше ръждив кюнец.

Дворът отпред обаче бе спретнат, с окосена трева. Вътре в постройката някой се движеше.

„Господи, започва се“. Кори отиде до вратата и почука. Настъпи внезапна тишина. Нима баща й щеше да се опита да побегне от задната страна?

— Ехо? — извика тя с надеждата, че ще спре опита му за бягство.

Пак тишина. Накрая отвътре се чу глас.

— Кой е?

Тя пое дълбоко дъх.

— Кори. Дъщеря ти. Кори.

Поредно дълго мълчание. После вратата рязко се отвори и навън изскочи мъж — тя го позна моментално, — и я грабна в прегръдките си с такава сила, че едва не я смаза.

— Кори! — задавено извика той. — Колко години се молех за този момент! Знаех, че някой ден ще се появиш! Господи, молех се — и ето че се сбъдна! Моята Кори! — И избухна в ридания от щастие, ридания, които сигурно щяха да я смутят, ако не беше толкова сащисана.

Отвътре бараката се оказа изненадващо уютна, спретната и дори очарователна по един очукан, селски начин. Баща й — наричаше го Джак, защото просто не можеше да произнесе „татко“ — я разведе с нескрита гордост. Постройката се състоеше от две помещения — кухня и дневна в едно и мъничка спалня, в която едва се побираше паянтово двойно легло, писалище и умивалник. Нямаше водопровод и електричество. За отоплението се грижеше стара камина. Котлон за къмпинг на стойка, работещ на газ, служеше за готвене, а до него имаше стар умивалник от стеатит, чийто канал просто се изливаше на земята под дъските на пода. Водата за пиене се съхраняваше в пластмасови туби, подредени пред входната врата, пълнели се от един извор на няколкостотин метра от бараката.

Всичко беше на мястото си, чисто и подредено. Кори не забеляза никакви бутилки от алкохол или бирени кутии. Завеси на червени индийски шарки създаваха приповдигната обстановка, а грубата кухненска маса бе покрита с карирана покривка. Но онова, което изненада Кори най-много (макар да го премълча), беше огромният брой снимки в рамки, окачени на стената над масата — всичките бяха нейни. Кори нямаше представа, че съществуват толкова много нейни снимки от детството й.

— Настанявай се в спалнята — каза Джак и отвори вратата. — Аз ще спя на канапето.

Кори не тръгна да спори с него. Тръшна раницата на леглото и отиде при баща си в кухнята. Той стоеше над котлона.

— Ще останеш ли за известно време? — попита я Джак.

— Ако нямаш нищо против.

— Абсолютно нищо против. Кафе?

— Господи, да.

— Да те предупредя, не е френско еспресо. — Той се разсмя, сипа няколко лъжици кафе в емайлиран чайник с вода, разбърка го и го сложи да заври.

Засега, като се изключи емоционалната среща в началото, двамата някак успяваха да се сдържат да задават въпроси. Макар че на Кори страшно й се искаше да го направи — и знаеше, че същото се отнася и за Джак. Но като че ли никой от двамата не искаше да пришпорва нещата.

Той си тананикаше, докато работеше, извади кутия понички и ги подреди в поднос. Тя внезапно си спомни този негов навик да си тананика — нещо, за което не беше помисляла през изминалите петнайсет години. Наблюдаваше го крадешком, докато той шеташе. Беше по-слаб и изглеждаше изумително по-нисък, но това несъмнено се дължеше на факта, че самата тя е пораснала. Никой човек не може да се смали от гигант, какъвто го помнеше, до някакви си метър и шейсет и пет. Косата му бе рядка, с един наперен кичур, стърчащ на темето; лицето му бе силно набръчкано, но си оставаше поразително красиво по един искрящ, весел, ирландски начин. А той бе само една четвърт ирландец — в произхода му имаше шведска, полска, българска, италианска и унгарска жилка. Кори си спомни как веднъж й беше казал, че е мелез.