Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението (Два гроба)

И в същото време основното чувство бе на облекчение.

— Съжалявам — рече тя.

— За какво?

— Че не съм осъзнавала всичко това. Че съм била… толкова пасивна .

— Та ти беше просто хлапе. Не си го знаела.

— На двайсет и две съм. Отдавна трябваше да се сетя.

Той махна с ръка.

— Минало бешело.

Тя не се сдържа и се усмихна.

— Никога не съм бил добър в речите и изразите. Но въпреки това живея според една философия, при това добра.

— И каква по-точно?

— Прощавай всичко на всеки.

Кори не беше сигурна, че би прегърнала подобна философия. Никак даже.

Джак си допи кафето, стана и взе чайника.

— Още?

— С удоволствие.

Той наля отново и седна.

— Кори, искам да ти разкажа за така наречения банков обир. Изиграл ме е някой от работата ми, но не зная кой. Сигурен съм, че е свързано с измамите им при продажбите и с допълнителното скубане на клиенти. Така трупат парите си, нали разбираш — с плащанията. Проблемът е, че всички го правят. С изключение на един — Чарли, единственият свестен там.

— Но ти си избягал — повтори тя.

— Знам. Винаги съм постъпвал глупаво и импулсивно. Реших, че мога да се скрия на това място, докато разбера каква е истината. Но тук нямам дори телефон, а трябваше да изхвърля мобилния си, за да не ме проследят по него. Така че няма как да разследвам нещата — а бягството само ме уличава като виновник. В безизходица съм.

Кори го погледна. Искаше й се да му повярва.

— Аз обаче не съм в безизходица — рече тя. — Мога да проуча нещата.

— Я стига — разсмя се той. — Ти? Та ти си нямаш ни най-малка представа какво е да си детектив.

— Нима? За твое сведение, уча криминалистика в Джон Джей Колидж, пълна отличничка съм, а в Медисин Крийк работех като асистент на един от най-добрите агенти на ФБР по случай със сериен убиец.

Джак се опули.

— О, не! Собствената ми дъщеря… ченге ?

Мъжът се появи на входа на офис клетката на Маделин Тийл толкова ненадейно, че тя буквално подскочи. Човекът изглеждаше много странно — облечен в черно, с бледо лице и сиви очи, излъчващ напрежение, граничещо с тревожна възбуда.

— Господи, ама че ме стреснахте! — каза тя и постави ръка върху щедрата си гръд. — С какво мога да ви помогна?

— Дойдох за доктор Хефлър.

Това определено беше странен начин на изразяване — мъжът наистина доста приличаше на самия дявол, но гласът му беше мелодичен, с очарователен южняшки акцент. Самата тя беше от Средния запад и различните нюйоркски акценти продължаваха да й стържат по нервите.

— Имате ли записана среща? — попита тя.

— Двамата с доктор Хефлър сме стари приятелчета.

„Стари приятелчета“. Нещо в начина, по който го каза, не звучеше наред. Никой не използваше думата „приятелче“, за да опише д-р Уейн Хефлър, който според самата Тийл беше надут псевдоаристократичен и високомерен глупак. Беше се сблъсквала с предостатъчно Хефлъровци през дългата си кариера, но този определено беше най-лошият — от онези, чието най-голямо удоволствие е да преглеждат работата на подчинените си с единствената цел да намерят някакъв пропуск и да го покажат на колкото се може повече хора. А в същото време пренебрегваше собствената си работа и оставяше другите да го потулват, знаейки, че те ще операт пешкира, ако нещо се издъни.

— А вашето име, сър?

— Специален агент Пендъргаст.

— О. Като от ФБР?

На лицето на специалния агент се появи бегла смущаваща усмивка. Мраморната му ръка бръкна в джоба на черното вълнено сако, извади портфейл и го отвори, за да покаже значката и личната карта, след което внимателно го затвори и го прибра. С тръпка, която не можеше да се нарече неприятна, Маделин Тийл натисна бутона на интеркома и вдигна слушалката.

— Доктор Хефлър, търси ви агент от ФБР на име Пендъргаст. Няма уговорена среща, но каза, че се познавате.

Последва кратка пауза.

— Пендъргаст ли казахте?

— Да, докторе.

— Да влезе.

Тя затвори.

— Можете да влезете.

Но агентът не помръдна.

— Нека доктор Хефлър да излезе.

Това вече беше интересно. Тя вдигна отново телефона.

— Той иска вие да излезете.

— Кажете на кучия син, че ако иска да се срещне с мен, аз съм тук, в кабинета си. Ако не иска, отпратете го.

Тийл усети подръпване. Ръката на Пендъргаст леко докосваше слушалката.

— Може ли?

Тя пусна телефона. Никой не можеше да я обвини заради това, че не се е възпротивила на агент на ФБР.

— Доктор Хефлър? Агент Пендъргаст.