Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението (Два гроба)

— О, имам го. Но нищо не може да се сравни с разказа. Какъв беше старият израз? Направо от устата на коня. А мотивът?

— Този тип убийци — с равен глас продължи Гибс — като цяло действат по сексуални подбуди, които могат да бъдат задоволени единствено чрез упражняване на изключителен контрол и власт върху другите.

— А допълнителните части от тяло?

— Те са уникални в случая. Хипотезата на нашите съставители на профили е, че нападателят е преизпълнен с омраза към самия себе си и чувство за безполезност, може би дължащи се на насилие в детството, и действията му са нещо като забавено самоубийство. Експертите ни градят предположенията си на тази основа.

— Браво на нас. А посланието „Ти гониш“?

— Този тип убийци често се подиграват с правоприлагащите органи.

— В базата ви данни има отговор на всеки въпрос.

Гибс явно не можеше да реши как да приеме това.

Същото се отнасяше и за Д’Агоста.

— Признавам, че базата данни е много добра — продължи той. — Както несъмнено ви е известно, агент Пендъргаст, съвместната система за съставяне на профили на Националния център за анализ на поведението и Отдела за поведенчески науки включва десетки хиляди записи. Основава се на статистика, бройки и корелации. Това не означава, че нашият убиец задължително трябва да отговаря на модела, но все пак ни предоставя известни насоки.

— Да, наистина. Ако не друго, ви дава пътека навътре в пустошта.

Доста странната метафора увисна във въздуха. Д’Агоста се мъчеше да проумее какво точно има предвид Пендъргаст. Настъпи напрегната тишина. Пендъргаст продължаваше да гледа Гибс с леко наклонена настрани глава, сякаш разглеждаше някакъв експонат. После се обърна към Д’Агоста и го сграбчи за ръката.

— Е, Винсънт. Ето че отново сме партньори по случай. Искам да ти благодаря за… как да се изразя? За това, че помогна за спасяването на живота ми.

И с тези думи се обърна и излезе забързано. Черният му шлифер се развяваше зад него като полудял.

Лейтенант Д’Агоста седеше приведен напред във видеолаборатория на деветнайсетия етаж на Полис Плаза 1. Беше напуснал местопрестъплението само преди час и се чувстваше като боксьор след петнайсетия рунд срещу световния шампион.

Обърна се към човека, който работеше с апаратурата — мършав досадник на име Хонг.

— Записът от петнайсети етаж. Върни шейсет секунди назад.

Хонг затрака на клавиатурата и черно-бялата картина на централния монитор се промени, като бързо препусна отпред назад.

Загледан в екрана, Д’Агоста мислено си повтори как е било извършено престъплението. Убиецът беше влязъл насила в апартамента — ако се съдеше по записите от охранителните камери, сякаш беше знаел кога точно ще се отвори вратата — и беше завлякъл злощастната жена в спалнята. Убил я бе и се бе заел с гадните си занимания. Цялата работа му беше отнела по-малко от десет минути.

Но тогава съпругът на жертвата се върнал в апартамента. Убиецът се скрил в банята. Мъжът открил тялото на жена си и обезумелите му викове били чути от служител на охраната, който влязъл в апартамента, видял тялото и веднага се обадил на полицията. В настъпилата суматоха убиецът се измъкнал. Всичко това се потвърждаваше от записите и от откритите в апартамента улики, както и от свидетелствата на съпруга и охранителя.

Всичко изглеждаше напълно ясно. Но дяволът, или по-точно наистина шантавите неща, се криеха в подробностите. Например как убиецът е разбрал, че трябва да се скрие в банята? Ако е бил прекъснат от изщракването на входната врата, нямаше как да стигне до банята, без да бъде забелязан от съпруга. Това означаваше, че се е скрил преди вратата да бъде отключена с електронната карта. Явно е бил предупреден от нещо друго.

Нямаше съмнение, че този тип си има съучастник. Но къде е бил той?

— Почни оттук — каза Д’Агоста на Хонг.

Загледа може би за десети път как съпругът влиза в апартамента. Пет секунди по-късно вратата се отвори отново и убиецът, с тренчкот и с мека шапка, излезе навън. А в следващия момент, отново противно на всяка логика, се шмугна обратно в апартамента. Секунди по-късно от ъгъла се показа човекът от охраната на хотела.

— Спри за момент — нареди Д’Агоста.

Проблемът беше, че нямаше съучастник, който да види новодошлия. Коридорът бе празен.

— Пусни нататък — каза той.

Загледа мрачно как охранителят влиза в стаята, разтревожен от виковете на съпруга. Почти незабавно убиецът отново се измъкна навън и тръгна към асансьора. Натисна копчето за слизане, изчака малко, след което сякаш размисли, продължи към края на коридора и излезе през вратата за стълбището.