Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението (Два гроба)

— Е? — остро попита тънък глас от тъмното.

Фелдър успя да раздвижи челюст.

— Аз…

— Какво искате?

Фелдър прочисти гърлото си. Май се очертаваше още по-трудно, отколкото беше предполагал.

— За къщата за гости ли идвате? — поинтересува се гласът.

— Моля?

— Попитах, портиерната ли искате да наемете?

„Възползвай се от възможността, глупак такъв!“

— Портиерната ли? А, да. Да, точно така.

Вратата се затръшна в лицето му.

Фелдър остана да стои ошашавен цяла минута преди вратата да се отвори отново, този път по-широко. Пред него застана миниатюрна жена. Беше облечена в лисиче палто, леко проядено от молци, и носеше шантава широкопола шапка от онези, с които една дама би могла да излезе на плажа. От кльощавата й ръка висеше скъпа на вид черна кожена чанта.

Мракът зад нея се раздвижи, след което цялото антре сякаш се премести. Накрая Фелдър осъзна, че различава очертанията на мъж. Беше много висок, най-малко два метра, с телосложението на централен защитник. Чертите и цветът на кожата му загатваха, че е от Фиджи или някой друг остров в Южния Пасифик. Носеше странно безформено облекло на оранжеви и бели шарки, косата му бе подстригана много късо, а лицето и ръцете му бяха покрити с груби, но забележително сложни татуировки. Гледаше многозначително Фелдър, но не каза нито дума. „Това трябва да е прислужникът“ — помисли си Фелдър, преглътна смутено и се опита да не зяпа татуировките. На тази грамада й липсваше само костта в носа.

— Имате късмет — каза жената, докато надяваше бели ръкавици. — Тъкмо се канех да спра обявата. Идеята ми се стори добра — в края на краищата за кого не би било чест да наеме подобно място? Но пък, от друга страна, никой не може да разбере мисленето на модерния човек. Обявата върви вече два месеца в „Газет“, което си е чисто пилеене на пари. — Тя мина покрай него, слезе по стълбите и се обърна. — Е, елате, елате .

Фелдър я последва през сухите, шумолящи на зимния вятър бурени. От разказа на жената от музея беше очаквал, че госпожица Уинтур ще се окаже някаква съсухрена дърта вещица. Тя обаче изглеждаше в началото на шейсетте, с лице, смътно приличащо на застаряваща Бети Дейвис 20 — добре поддържана, дори привлекателна. Имаше и съответния акцент, който я свързваше със северния бряг на Лонг Айланд от едно по-добро време, откъдето произлизаше и собственият му род. Докато вървеше, Фелдър много добре усещаше мрачното присъствие на прислужника, който ги следваше мълчаливо.

— Как е? — попита ненадейно тя.

— Извинете — отвърна той. — Кое как е?

— Името ви, разбира се!

— О. Извинете. Казвам се… Фелдман. Джон Фелдман.

— А професията ви?

— Доктор съм.

При тези думи тя спря и се обърна към него.

— Можете ли да представите препоръки?

— Предполагам, че да. Ако е необходимо.

— Има формалности, които трябва да се изпълняват, млади човече. В края на краищата това не е просто портиерна. Проектирана е от Станфорд Уайт 21.

— Станфорд Уайт ли?

— Единствената портиерна, която е проектирал. — Погледът й отново стана подозрителен. — Пише го в обявата. Не сте ли я чели?

— А, да — побърза да каже Фелдър. — Изскочи ми от главата. Извинете.

— Хм — изсумтя жената, сякаш тази подробност е трябвало да се запечати в паметта му, и продължи през мъртвата трева и бурените.

Заобиколиха имението и портиерната се появи пред тях. Беше построена от същия камък като основната сграда и пазеше вход и алея, които вече не съществуваха. Прозорците бяха напукани и покрити с мръсотия, някои дори бяха заковани. Фелдър забеляза, че двуетажната постройка има изящни линии, но те почти се губеха от разрухата.

Жената го поведе към единствения вход — врата, заключена с катинар. Затършува в чантата си, извади ключ, посочи с театрален жест и каза гордо:

— Вижте това !

Фелдър надникна вътре. Носещите се във въздуха прашинки почти поглъщаха слънчевата светлина, която едва успяваше да проникне през прозорците. Фелдър успя да различи някакви неясни форми, но нищо повече.

Старицата, явно раздразнена, че не е паднал на колене от възторг, влезе вътре, включи осветлението и рече сърдито:

— Влизайте, влизайте!

Фелдър пристъпи вътре. Зад него прислужникът спря на прага — изпълваше целия вход — и остана там със скръстени на широките си гърди ръце, препречвайки изхода.

От високия таван висеше една-единствена гола крушка. Фелдър чу шумолене на мишки, разтревожени от появата им. Огледа се. От первазите висяха тежки паяжини, а по-голямата част от помещението беше затрупана с боклуци от отдавна отминала епоха — детски колички, тенджери под налягане, шивашки манекен. При всяка стъпка се вдигаше малко облаче прах. Зеленикавосива плесен пълзеше по стените като шарките на пантера.