Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението (Два гроба)

— Надявам се, че… не сте имали неприятности при откриването му.

— Изживяването се оказа интересно.

Констанс взе другия плик. На него имаше обратен адрес на лаборатория в Саратога Спрингс.

— А това какво е?

— ДНК резултатите от кичура.

— Разбирам. — Поведението на Констанс, което до момента бе доста неформално, отново стана резервирано. — И какво пише в доклада?

— Погледнете плика — отвърна Фелдър. — Ще видите, че не съм го отварял.

Констанс обърна плика.

— Не разбирам.

Фелдър пое дълбоко дъх. Усети как ръцете и краката му започват леко да треперят.

— Нямам нужда да гледам резултатите. Вече ви вярвам, Констанс. За всичко.

Констанс го погледна и отново сведе очи към плика.

— Зная колко сте стара — и колко млада в същото време. Не ми трябва ДНК анализ, за да го разбера. Зная, че казвахте истината, когато твърдяхте, че сте родена през седемдесетте години на деветнайсети век. Не го разбирам, но вярвам.

Констанс не каза нищо.

— Знам също, че не сте убили детето си. Несъмнено сте имали причина за заблуждението — и веднага щом се почувствате в състояние да ми кажете, можем да продължим.

Нещо проблесна в очите на Констанс.

— Да продължим?

— С освобождаването ви от въдворяването ви тук против волята ви. И с отмяната на присъдата за убийство. — Фелдър се мръдна малко по-близо до нея. — Констанс, бяхте пратена тук по моя препоръка. Сега разбирам, че това беше грешка. Вие не сте луда. И не сте убили детето си — това е било димна завеса. Ако ми кажете къде е детето ви, ще искам от властите да проверят това. И после можем да започнем работа по освобождаването ви.

Констанс се поколеба.

— Аз… — започна тя, но млъкна. Изглеждаше объркана, което бе крайно необичайно за нея.

Фелдър беше мислил, планирал, мечтал за този момент. Но сега, когато той най-сетне настъпи, го изненада толкова, колкото и самата Констанс.

— Поех ужасен риск, за да се сдобия с кичура. — Той докосна белега си. — Това е най-малкото.

Млъкна, за да може тя да вникне в думите му.

— Трябваше да знам. Вината не е ваша, разбира се, но след като вече всичко свърши, искам да знаете, че бих го направил отново. Бих минал и през огън за вас, Констанс. Не, не, моля ви, оставете ме да говоря. Бих го направил отново заради… заради чувствата ми. И не само защото постъпих несправедливо спрямо вас и ви вкарах тук. А заради онова, което започнах да изпитвам към вас. Искам да поправя грешките и да ви извадя оттук, защото се надявам, че като ви освободя, като станем равни, след време ще започнете да гледате на мен не като на лекар, а като… като… — Той се поколеба, по-смутен от всеки друг път. — Естествено, поради професионалната етика сега ще трябва да се откажа от ролята си на ваш лекар… разбира се, ако…

И млъкна, залят от чувства. После колебливо се пресегна и хвана ръката й. С трепет вдигна очи и я погледна в очите. Един миг беше достатъчен. Той сведе очи и я пусна. Чувстваше се зле.

— Докторе — нежно каза Констанс. — Джон. Трогната съм… наистина, дълбоко съм трогната. Вярата ви в мен означава повече, отколкото бих могла да изразя с думи. Но истината е, че никога не бих могла да отговоря на чувствата, които изпитвате към мен… тъй като сърцето ми принадлежи на другиго.

Фелдър не вдигна поглед. Докато Констанс говореше, гласът й ставаше все по-тих и смутен; последните няколко думи бяха произнесени шепнешком.

Той си помисли за онзи ден в библиотеката на „Маунт Мърси“, когато Констанс за първи път спомена за кичура; когато намекна, че ако той го намери, ако го извади на показ, с това ще постигне повече, отколкото само да я оправдае — за него това щеше да е любовно изпитание, начин да докаже дълбочината на чувствата си, да заличи миналото с всичките му фалшиви стъпки и съмнителни медицински наблюдения. Но сега осъзна, че всичко е било само в главата му, че тя не е намеквала подобно нещо. Беше проектирал собствените си надежди върху онова, което му бе предложила — просто възможност да получи удовлетворение, като научи истината за възрастта й. И то само защото той самият беше настоявал за това.

Констанс хвана ръката му. Той вдигна поглед и видя, че му се усмихва. Беше дошла напълно на себе си и в усмивката й се долавяше онази обичайна смес от хладна развеселеност и благосклонна дистанцираност.

— Не мога да отвърна на чувствата ви, докторе — каза тя и леко стисна ръката му. — Но мога да направя нещо друго. Мога да ви разкажа историята си. А това е история, която не съм разказвала на никого, поне не напълно.