Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението (Два гроба)

Д-р Джон Фелдър вървеше по един от вътрешните коридори на болницата заедно с д-р Остром. През последните няколко седмици счупените му ребра бяха почти заздравели, а сътресението му отшумяваше. Единственият белег — единственият външен белег, — останал от изпитанието му в имението Уинтур, бе от раната на слепоочието, където сега имаше неравна алена линия.

Остром поклати глава.

— Ама че странен случай. Още имам чувството, че едва сме докоснали проблема.

Фелдър не отговори.

Остром спря пред двойна врата, на която — подобно на повечето врати в „Маунт Мърси“ — нямаше табела. Пред нея стоеше охранител.

— Това ли е? — попита Фелдър.

— Да. Ако имате нужда от нещо, повикайте охраната.

Фелдър му протегна ръка.

— Благодаря, докторе.

— За мен беше удоволствие. — Остром се обърна и тръгна обратно по коридора.

Фелдър кимна на охранителя, пое си дъх, отвори вратата и влезе.

Озова се в параклиса на „Маунт Мърси“. Той бе остатък от епохата, когато болницата е била санаториум за много богатите, и Фелдър, който никога досега не го беше виждал, остана изумен. Параклисът беше останал непокътнат от времето на зенита си в края на деветнайсети век, когато множеството завещания на богобоязливи болнави пациенти бяха осигурили на дизайнерите работен капитал, на който биха завидели и Медичите. Беше шедьовър на миниатюрата, подобен на скъпоценност и абсолютно съвършен, с неф, побиращ само шест реда пейки между една-единствена пътека в центъра; и въпреки това строителите майсторски бяха пресъздали оребрените сводове на готическа катедрала, изпълвайки страничните страни и вътрешната аркада с деликатни пъстроцветни витражи. В късния следобед параклисът беше окъпан в светлина и цветове. Фелдър направи колебливо крачка напред, после още една. Сякаш беше влязъл в някакъв църковен калейдоскоп.

Тръгна между пейките, като се оглеждаше. Цареше пълна тишина — в параклиса нямаше никого. Но после, докато приближаваше апсидата, забеляза малък страничен олтар отляво. На единствената пейка пред него седеше Констанс Грийн, напълно неподвижна, скрита от пъстрия сумрак, и на Фелдър му трябваше близо минута, за да я различи.

Бе леко наведена напред, погълната от книгата в ръцете й; устните й бяха полуотворени, клепачите спуснати наполовина, дългите й мигли създаваха измамното впечатление, че е задрямала. Но Фелдър виждаше, че е съвсем будна, тъй като погледът й съсредоточено следваше редовете на книгата. Фелдър се запита дали не чете Библията. Опита се да успокои сърцето си, което внезапно се бе разтуптяло.

Тя се обърна и го видя.

— Добър ден, доктор Фелдър.

Той кимна.

— Може ли?

Тя се усмихна едва-едва и му направи място. Докато затваряше книгата, Фелдър видя, че не е Библията, а „Сатирикон“.

— Доста време мина от последното ви посещение — каза тя, след като той седна. — Как я карате?

— Достатъчно добре, благодаря. А вие?

— Същото. Надявам се, че ще прекарате приятно Коледа и…

— Констанс — прекъсна я той. — Ще имате ли много против, ако прескочим формалностите?

Тя го погледна изненадано.

Фелдър бръкна в джоба на сакото си и извади два плика. Единият бе стар и избледнял, другият — свеж и нов. Постави ги пред нея един след друг.

След кратко колебание тя взе стария плик с две ръце. Фелдър забеляза как зениците й се разширяват. Без да каже нищо, Констанс отвори плика и погледна вътре.

— Кичурът от косата ми. — Каза го със съвсем различен глас от онзи, с който бе поздравила Фелдър и се бе поинтересувала как е.

Фелдър кимна.

Сега тя се обърна към него едва ли не с вълнение.

— Къде намерихте това, за бога?

— В Кънектикът.

Констанс се намръщи.

— Кънектикът? Но…

Фелдър изпревари въпроса й с вдигане на ръка.

— Колкото по-малко подробности знаете, Констанс, толкова по-добре. И за двама ни.

Погледът на Констанс се спря върху белега на слепоочието му.

— Когато предположих, че този кичур все още съществува, докторе, нямах намерение да ви карам да се излагате на опасност, за да се сдобиете с него.

— Зная.

Тя извади кичура от плика и го постави на дланта си. Погледна го и прокара много нежно пръст по късата коса. В този странен аквариум от цвят и тишина изражението й сякаш стана някак много, много отнесено. Дълги минути тя не каза нищо. Фелдър също мълчеше.

Накрая — доста внезапно — Констанс се овладя. Прибра кичура в плика, върна го на Фелдър и каза:

— Простете.

— Няма за какво.