Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението (Два гроба)

— Май са ми свършили патроните. — И затъкна пистолета в колана си. — Излиза, че в крайна сметка няма да те убивам. — Усмихна се криво, макар че това със сигурност му причиняваше ужасна болка. — А сега, ако ме извиниш, трябва да тръгвам.

Пендъргаст го зяпаше; едва сега започваше да проумява какво се беше случило току-що. Запита се как синът му, въпреки ужасните изгаряния и рани, въпреки огромните загуби, продължава да бъде все така арогантен и самоуверен.

— Нямаш ли прощални думи за сина си, татко?

— Никъде няма да ходиш — бавно каза Пендъргаст, който все още държеше пистолета си насочен към Албан. — Ти си убиец. От най-лошия вид.

Албан кимна.

— Така е. И съм убил много повече хора, отколкото можеш да си представиш.

Пендъргаст се прицели.

— И сега ще трябва да умреш заради престъпленията си.

— Нима? — Албан се изсмя. — Ще видим. Зная, че си се досетил за уникалното ми темпорално сетиво. Прав ли съм?

— Копенхагенският прозорец — отвърна Пендъргаст.

— Именно. Произлиза от Копенхагенската интерпретация на квантовата механика. Несъмнено знаеш за нея, нали?

Пендъргаст кимна едва-едва.

— Според интерпретацията бъдещето е просто разширяващ се набор от вероятности, линии на вероятности, които непрекъснато колапсират в една реалност в момента на наблюдение или измерване. Това е стандартното тълкуване на квантовата механика, каквато се преподава в университетите.

— Изглежда, че умът ти по някакъв начин е в състояние да използва това — рече Пендъргаст. — Да поглежда в близкото бъдеще и да вижда тези разклоняващи се възможности.

Албан се усмихна.

— Блестящо! Виждаш ли, повечето хора имат само смътно усещане за непосредственото бъдеще, може би най-много за следващите няколко секунди. Долавяш, че колата пред теб намалява на предупредителния знак, и интуитивно усещаш дали ще спре, или ще продължи. Или може да ти се случи да познаеш какво ще каже някой миг преди да го каже. Нашите учени осъзнали важността на тази способност преди повече от половин век и се заели да я усъвършенстват през поколенията чрез генно манипулиране. Аз съм финалният продукт. — В тона на Албан се долавяше явна гордост. — Способността ми да долавям разклоняващите се възможности е много по-развита, отколкото на останалите. Мога да виждам до петнайсет секунди в бъдещето и умът ми може да възприеме десетките разклоняващи се възможности, сякаш през прозорец, и да избира най-вероятната. Това може и да не изглежда кой знае какво, но как само променя нещата! В известен смисъл мозъкът ми може да се настрои към самата вълнова функция. Но това не е същото като да предсказваш бъдещето. Защото, разбира се, според Копенхагенската интерпретация не съществува определено бъдеще. И както така проницателно си се сетил, моята способност може да бъде спъната от внезапно, нелогично или непредсказуемо поведение.

Усмивката му, вече така ужасна от страшните изгаряния, стана още по-широка.

— Но дори без да използвам специалното си умение да предвиждам бъдещето, аз зная съвсем ясно едно нещо, татко — ти няма да ме убиеш . Сега ще си тръгна. В гората. За да ме спреш, ще трябва да ме застреляш — а ти няма да го направиш. Така че auf Wiedersehen.

— Не се лъжи, Албан. Ще те убия.

Младежът разпери ръце.

— Чакам.

Последва дълго мълчание, след което Албан продължи почти жизнерадостно:

— Der Bund вече го няма и аз съм свободен. Едва на петнайсет съм и ме чака дълъг и плодотворен живот. Светът, както се казва, е пред мен — и ти обещавам, че ще стане много по-интересно място с мен в него.

И с тези думи скочи пъргаво от скалата в плитката вода.

Пендъргаст го проследи с пистолета, докато Албан излезе спокойно на брега. Стоеше неподвижно, кръвта капеше от пръстите на лявата му ръка, а Албан продължи напред, без да бърза, към ниската дига, изкачи я, продължи по тревата и най-сетне се стопи в черната стена от дървета. Едва тогава Пендъргаст много бавно и с трепереща ръка свали оръжието.

В болница „Маунт Мърси“ празнуваха Бъдни вечер. В чакалнята край пункта на охраната имаше прясно отрязана ела с пластмасови украшения, закрепени за клоните й с дискретни ластици. Някъде дълбоко от вътрешността на болницата долитаха записани коледни песни. Иначе огромната разхвърляна сграда бе забулена в носталгична тишина: обитаващите я убийци, отровители, изнасилвачи, подпалвачи, вивисектори и социални девианти бяха унесени в спомени за минали Коледи, за получени подаръци и — което бе доста по-често — за нанесени подаръци.