Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението (Два гроба)

Приклекнал, чакащ неизвестно какво, без да има представа какво да правят по-нататък, полковникът гледаше как Пендъргаст се пресяга и докосва врата на поваления му войник, за да провери пулса. Агентът постоя така за момент, после погледна Суза и едва доловимо поклати глава. За полковника това бе като нов удар с нож. Да изгуби тези хора, толкова много добри хора… но сега не беше време да мисли за това.

Пендъргаст внимателно взе окървавения нож от ръцете на мъртвия войник и го огледа, след което го затъкна в колана си. Суза видя, че е стар нацистки нож с широко дебело острие, труден за хвърляне, но достатъчно тежък да пробие гръдния кош и да стигне до сърцето.

Полковникът отново се заслуша и остана изненадан, дори изумен, че не може да чуе и види нищо в мрака. Сякаш ножът просто се беше материализирал в гърдите на войника.

Никой не продумваше и не помръдваше. След няколко секунди Пендъргаст предпазливо се изправи, разваляйки ужасната магия. Даде знак на останалите да го последват и продължи по тунела. Полковникът покриваше тила със сина си. Двамата не се поглеждаха. Неясно как Суза беше предал командването на този цивилен и сега не можеше да се съвземе достатъчно, за да си върне ролята. Бяха четирима срещу цяла крепост обучени нацистки бойци. Какво ги очакваше в следващия момент? Суза отново пропъди ужасните мисли. Дали Пендъргаст имаше някакъв план? Грингото беше толкова мълчалив, така странен.

Тунелът започна да се спуска и въздухът ставаше все по-зловонен; подът се покри, с вода, която ставаше все по-дълбока, и накрая бяха принудени да газят в нея. Мъглата се сгъсти и дъхът им само добавяше още влага към и без това ужасно влажния въздух. Шумът от придвижването им отекваше тихо в тунела. В един момент Пендъргаст им направи знак да спрат и всички замръзнаха в зловонния въздух, напрегнали слух, но не чуха никой да ги следва във водата.

Тунелът продължаваше напред и нивото на водата постепенно се покачваше. Мъртви насекоми се носеха сред боклуците; на няколко пъти минаха покрай човешки скелети от епохата на конквистадорите, приковани или частично зазидани в ниши, с разядени от времето кости. Един тлъст бял воден мокасин 42се плъзна покрай тях, без да им обръща никакво внимание.

Стигнаха някакво кръгло помещение, в което се събираха няколко тунела. Водата вече стигаше до кръста им. Спряха, докато Пендъргаст оглеждаше повърхността за признаци за течение, като насочи лъча надолу и пусна конец във водата. Конецът обаче образува само вълнички; нямаше абсолютно никакво движение, което да им покаже накъде да продължат.

Пендъргаст тъкмо се канеше да се обърне, когато полковникът видя как конецът внезапно се завъртя; в същото време лъчът на фенерчето му, насочен към мътната вода, освети някакво размазано петно.

— Внимавай! — извика той и в същото време войникът зад него — Тиаго — изкрещя. Полковникът рязко се обърна с фенера в ръка, но Тиаго беше изчезнал във водата. Нещо се замята под повърхността, след което борбата престана толкова бързо, колкото беше започнала. Полковникът залитна към образувалия се водовъртеж; лъчът на фенерчето освети под водата нещо, което се издигаше, издигаше… На повърхността се появи фигура. От врата й в мътната вода се разпълзяваше черно петно.

— Meu filho! — извика полковникът и сграбчи тялото. — Thiago! Meu filho! — Обърна тялото и го вдигна с нечленоразделен вик. Главата се килна назад; гърлото беше прерязано до кост, очите бяха широко отворени. — Bastardos! — изкрещя полковникът, пусна тялото и вдигна автомата си. Всичко пред него се беше размазало от обхваналата го ярост. Той натисна спусъка и започна да стреля като обезумял в мрака, целейки се във водата. Другият войник също изпадна в паника и откри огън.

— Bastardos! — отново изкрещя Суза.

— Достатъчно — тихо, но със стоманен глас каза Пендъргаст. — Спрете.

Полковникът усети ледения допир на ръката му върху рамото си и рязко спря. Целият се тресеше.

— Синът ми — отчаяно повтори той.

— Той си играе с нас — рече Пендъргаст. — Трябва да намерим изход от това място.

— Той? — извика полковникът. — Кой е той ? Кой е този човек? — Яростта отново го обзе и той изрева към мрака: — Кой си ти? Quem é você?

Пендъргаст не отговори, а посочи последния оцелял войник.

— Ти. Поеми тила. — После се обърна към полковника. — Стойте плътно до мен. Трябва да продължим.

Суза последва Пендъргаст в тунела, избран поради причини, които не знаеше и за които вече не му пукаше. Американецът се движеше бързо през водата, почти като акула, и полковникът се мъчеше да не изостава. Видя как Пендъргаст вади граната, дърпа халката й и я стиска в ръка, без да пуска предпазителя.