Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението (Два гроба)

Албан вдигна оръжието си и погледна баща си през оптичния мерник. Разсеяно си помисли, че макар целта му да се намира на триста метра от него, в този безветрен и приятен следобед и предвид точността си със сигурност ще улучи.

Свали оръжието, без да стреля, и се поздрави отново за силното чувство за чест и справедливост. Баща му беше велик човек, който щеше да умре от добра смърт, а не застрелян в гърба и отдалеч. Разстоянието, което трябваше да преплува, бе около осемстотин метра и със скоростта, с която се движеше с раненото си рамо, щяха да са му нужни най-малко петнайсет минути да стигне до блатото от другата страна. Албан имаше предостатъчно време да подготви по-равнопоставен, по-интересен сблъсък.

Метна пушката на рамо и тръгна по добре отъпканата пътека около острова. След няколко минути стигна малък кей, на който бяха привързани няколко катера с външен двигател. Албан отиде при тях, огледа ги и избра най-лекия и най-маневрения — петметров катер от фибростъкло с плоско дъно и двутактов двигател. Скочи вътре, провери горивото, запали двигателя и излезе в езерото.

Плоскодънният катер бързо се отдалечаваше от брега, като пляскаше водата; Албан стоеше на руля и се взираше напред, наслаждавайки се на свежия прохладен вятър. Толкова ниско над водата му бе трудно да види баща си, но знаеше къде би трябвало да бъде. И наистина, когато стигна средата на езерото, различи фигурата му в следобедната светлина — ритмично движещите се ръце, ритащите крака.

Баща му го зърна и се гмурна. Албан намали скоростта и обърна лодката леко на юг. Под водата баща му можеше да смени посоката. Не, нямаше да го направи. Това щеше да е изненадата му — щеше да продължи да се движи в същата посока.

Колко ли дълго можеше да задържи дъха си?

Цели две минути по-късно — Албан направо не можеше да повярва — той се появи точно там, където беше очаквал, в същото направление, почти сто метра по-близко до брега. Албан можеше да преплува сто и петдесет метра под вода, но и сто бяха необичайно постижение, особено за човек на възрастта на баща му.

Обърна лодката към плувеца. Защо просто не го прегази?

Защо наистина? Можеше да се получи забавно състезание. Разбира се, баща му щеше да се гмурне. И пак да се гмурне. Албан даде пълна газ и полетя към фигурата. Баща му се гмурна в последния момент и Албан рязко завъртя руля, направи пълно дясно завъртане и се насочи там, където щеше да се появи Пендъргаст.

Не мислеше да убие баща си по този начин. Но щеше да го изтощи, да го остави без сили.

Пък и най-хубавото бе, че се получаваше добро състезание — и за двамата.

Пендъргаст се бе гмурнал с отворени очи и видя как лодката рязко завива и се насочва точно към мястото, където смяташе да излезе на повърхността. Веднага промени плановете си и спря под водата, задържал дъх; лодката отново промени посоката на движението си и забави ход, сякаш Албан беше прочел мислите му.

Прочел мислите му? Изглеждаше абсурдно… но за обясняването на необичайни събития трябва да се разгледат дори най-смахнатите хипотези. Пендъргаст беше на ръба на откровение, усещаше го. Нишките се събираха в страдащия му от недостиг на кислород мозък — необяснимото естество на убийствата в Ню Йорк; преследването в тунелите и невероятната проява на досетливост; изпълнените с гордост думи на Албан за способностите на баща му; изключителната увереност на младежа, че Пендъргаст не може да му се измъкне. И онзи странен цитат от Ницше.

Тук ставаше нещо изключително. Сякаш Албан наистина четеше мислите му.

Трябваше му въздух. Веднага. Пендъргаст се издигна право нагоре, изскочи на повърхността, пое дълбоко дъх. И видя Албан да се отдалечава от него и да обръща лодката. Изражението му бе изненадано, дори смаяно.

Не, Албан не можеше да чете мисли. Беше нещо друго. Пендъргаст си спомни какво беше казала Констанс за него — нещо за шестото чувство или може би за продължение на някое от другите пет сетива. Цитатът от Ницше прозвуча в главата му веднъж, втори път. Какво означаваше?

Пендъргаст се гмурна на около метър и заплува решително към брега. Лодката над него рязко зави и направи кръг, воят на двигателя изпълни ушите му, след което катерът забави скорост и се насочи приблизително към мястото, където щеше да му се наложи да изплува за глътка въздух. И да, той наистина щеше да изплува там. Определено щеше да го направи.

Не, не ставаше въпрос за четене на мисли. Албан не беше телепат. Имаше някаква необичайна способност, но не тази. А нещо друго, едновременно по-малко и по-голямо.