Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението (Два гроба)

Продължиха напред, докато не стигнаха още едно място, на което се събираха тунели — поредната опасна зона. И най-неочаквано, за огромна изненада на полковника, Пендъргаст се обърна, метна гранатата назад в тунела, от който току-що бяха излезли, и извика:

— Залегни!

Тримата се хвърлиха във водата в мига, в който експлозията запрати по тунела стена от пяна като някакво водно оръдие. След като ударната вълна отмина, ехото на взрива продължи да отеква в лабиринта от проходи.

Пендъргаст посочи един тунел.

— Откъде знаеш, че изходът е натам? — попита полковникът.

— Това е единственият тунел без ехо — отговори агентът.

Водата стана по-дълбока, но скоро покрай стената на тунела се появи каменна пътека със стъпала, водещи нагоре. Пендъргаст беше избрал правилно — това беше изходът, стар тунел, който несъмнено водеше към езерото, таен проход от и към крепостта.

— Agora eu esto satisfeito… — внезапно се разнесе глас от мъглата — отекващ, неясен, ужасен.

Полковникът приклекна, обърна се и стреля почти инстинктивно, но се чу само цъкане — пълнителят беше свършил. Той продължи да натиска спусъка, като крещеше: „Кой е там? Кой е там?“. Треперещият му глас отекваше в мъглата.

Единственият отговор бе изстрел от мрака и кратък проблясък. Последният от войниците падна във водата с гъргорещ звук.

Пендъргаст приклекна до полковника, като се прикри зад каменния перваз. Сребристите му очи сякаш пронизваха мрака.

Суза пипнешком свали пълнителя, пусна го във водата, извади друг от раницата си и се опита да го сложи с треперещи ръце. Пендъргаст се пресегна, задържа автомата и Суза най-сетне успя да зареди оръжието.

— Пестете патроните — тихо каза Пендъргаст. — Точно това иска той.

— Os fantasmas? 43 — попита полковникът. Целият се тресеше.

— За съжаление не.

С този отговор Пендъргаст забърза нагоре. Полковникът го последва, като се хлъзгаше по каменните стъпала, стигна до тясната пътека, изтича по нея и намери прикритие в една ниша.

— Agora eu esto satisfeito… — отново каза гласът от зловонния мрак долу. Звукът беше като ледокоп, забит в ухото на полковника. Бе невъзможно да се определи посоката, от която идва тихият, но странно отекващ глас сякаш достигаше до тях от всички страни едновременно.

— Какво означава това? — прошепна Пендъргаст.

— Колко ужасно… означава „удовлетворение, задоволство…“ — Думите заседнаха в гърлото на Суза, мислите му препускаха хаотично. Не можеше да приеме онова, което се бе случило, което още се случваше. Беше попаднал в кошмар, какъвто не можеше и да си представи.

— Трябва да продължим, полковник.

Нещо в хладния глас на агента донякъде го успокои. Стиснал автомата, Суза се изправи и последва бързо движещия се Пендъргаст в прохода. Минаха покрай някакви странични канали и тунели, някои от които бълваха черна вода.

Настигна ги тих смях. Полковникът не можеше да го понесе. Всичко около него се разпадаше, светът му беше унищожен — а сега и това. Как се случваше? Кой беше този дявол?

— Você està satisfeito, Coronel? — попита гласът, този път някъде по-отблизо в мъглата. Доволен ли сте, полковник?

Сякаш светът внезапно изчезна. Полковник Суза се извъртя с рев и се втурна към гласа. От гърлото му се изтръгна див, животински вик на ярост, пръстът му се сви около спусъка и автоматът заподскача в ръцете му, запращайки трийсетте патрона в мъглата.

Пълнителят свърши и последва внезапна тишина. Суза спря, сякаш внезапно се беше събудил. Спря и зачака, зачака края, който изведнъж стана по-желан от всичко, което бе пожелавал през живота си.

Долепен до стената, Пендъргаст чу дългия, неудържим автоматичен откос и животинския рев на полковника, който се бе втурнал обратно по пътеката към мрака и мъглата. После внезапно настъпи тишина; звуците отекнаха и замряха в тунелите, след което се разнесе един-единствен изстрел, не много силен, от малокалибрено оръжие.

Миг по-късно Пендъргаст чу как тялото на полковника цопва във водата. И гласът се разнесе отново — глас, който му беше така добре познат.

— И тъй, татко, ето ни тук. Само ти и аз.

Пендъргаст не отговори, а продължи да стои в тъмното, долепен до стената.

— Татко?

Накрая Пендъргаст си възвърна дар слово.

— Какво искаш?

— Ще те убия.

— Наистина ли си мислиш, че можеш да го направиш? Да убиеш собствения си баща?

— Ще видим.

— Защо?

— Защо хората изкачват Еверест? Защо летят до Луната? Защо бягат маратон? За мен това е върховният тест на характера ми.