Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението (Два гроба)

Това означаваше, че първоначалният им план да взривят погреба така или иначе беше обречен на провал — складът се намираше твърде дълбоко, за да успее да пробие отвор за полковника и хората му.

Нямаше време за допълнителни огледи; групата бързо пресече помещението и продължи по друг коридор, започващ от отсрещната страна.

След малко коридорът свърши с напречен проход, който също се разклони между редици празни килии. По мократа земя се търкаляха гниещи останки от дървени врати; някакъв стар скелет, покрит с медни соли, все още беше прикован към една стена. По стените се стичаха струйки, образуващи локви по пода от вулканична пепел, по който, за съжаление, следите им се отпечатваха съвсем ясно.

Пъшкането на преследвачите им и тропотът на ботуши наближаваха.

— Трябва да ги избием — каза полковникът.

— Отлично предложение — отвърна Пендъргаст. — Гранати, ако обичате.

Извади последната си граната и кимна на полковника; докато тичаха след Пендъргаст, Суза и тримата му войници дръпнаха халките на своите гранати, като държаха предпазителите им. Щом наближиха един ъгъл, Пендъргаст рязко кимна и всички пуснаха предпазителите едновременно, хвърлиха гранатите в меката пепел, завиха зад ъгъла и се метнаха на земята.

— Как беше изразът ви? — промърмори полковникът.

— Разплатата е гадна кучка.

— Угасете фенерите — прошепна в отговор Пендъргаст. Секунди по-късно експлозиите отекнаха в тунела зад ъгъла, като едва не ги оглушиха. Пендъргаст незабавно скочи на крака, даде знак на останалите да го последват и се втурнаха обратно. В облака прах тук-там се виждаха объркани смътни лъчи на фенерчета. Откриха огън в облака, като се целеха в светлината; ответният огън беше неефективен и хаотичен.

Няколко секунди по-късно всичко бе свършило. Преследвачите им бяха мъртви, прахта се уталожваше във влажния въздух. Пендъргаст включи фенерчето си и освети труповете — шестима войници с прости сиви униформи без отличителни знаци. Но седмият, явно водачът им, беше облечен в стара нацистка униформа — feldgraue полева униформа на Waffen-SS, с някои по-късни добавки.

— Babaca! 39 — каза полковникът и срита тялото. — Виж го само курвенския син. Играе си на нацист. Que bastardo 40.

Пендъргаст бързо огледа униформения офицер, след което насочи вниманието си към останалите мъртви — шестима чудесно изглеждащи млади мъже, разкъсани от експлозиите и стрелбата. Сините им очи се взираха невиждащо нагоре, устите им бяха зяпнали от изненада, деликатните им ръце още бяха върху оръжията. Пендъргаст се наведе и взе един пълнител и граната. Останалите също попълниха запасите си.

В подземието вече цареше тишина, нарушавана единствено от бавния ритъм на капеща вода. Миризмата на кръв и смърт се смесваше с тази на кал, пръст и гнило. Но не след дълго се чу и шумолене. Експлозиите бяха разместили част от масивната стена и сега насекомите, разтревожени в гнездата си, бяха плъзнали навсякъде и много от тях падаха от тавана — мазни стоножки, бели паякообразни с бодливи крака, гигантски щипалки с лъскави щипки, скорпиони албиноси, мъхнати скачащи паяци.

Полковникът изруга и изтупа някаква гадина от рамото си.

— Трябва да се махаме оттук — каза Пендъргаст. — Веднага.

И тогава се случи нещо странно. Един от войниците на полковника изпъшка, обърна се… и извади окървавен нож от гърдите си, погледна го с изумление и рухна на колене.

Полковник Суза чу стона, обърна се и насочи лъча на фенерчето към войника. Човекът стискаше тежкото острие, като се взираше изумено в него, след което бавно се свлече на земята.

— Прикрийте се! — каза Пендъргаст и приклекна.

Суза се дръпна до стената, а Пендъргаст освети прохода с фенера си и огледа стените, тавана, тъмните килии и изгнилите врати. През тунела се носеха струйки мъгла, осветени от тънкия лъч. Пълна тишина, нарушавана единствено от звука на капеща вода. Лъчът мина по окования скелет; към черепа все още бе прикрепен кичур дълга черна коса.

— Nossa Senhora 41 — прошепна полковникът. Погледите им се срещнаха. Суза отново бе смутен от светлите очи на Пендъргаст, които сякаш светеха в мрака. Усети, че долната му устна трепери, и се опита да се овладее. Не можеше, все още не можеше да си помисли колко лошо бе провалил мисията. Синът му Тиаго не бе продумал нито дума от катастрофата насам. Суза не можеше да събере сили да срещне погледа на сина си… но го чувстваше. Да, чувстваше върху тила си натиска му, страха и неодобрението, сякаш бяха нещо осезаемо.