Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението (Два гроба)

Наложи се да се подаде веднъж, за да си поеме дъх, после още веднъж — и двата пъти под унищожителен огън. Плуваше с отворени очи и виждаше как куршумите пронизват водата и оставят дири от мехурчета — но знаеше, че куршумите губят почти цялата си унищожителна сила само след двайсет и пет — трийсет сантиметра под водата.

Продължи да плува с пламнали дробове, като се взираше напред в зелената вода. Можеше да различи смътните очертания на канарите — подводната част на укритието, към което се беше насочил. Излезе на повърхността на подходящото място, под скалите, скрит от огъня от крепостта. Колкото и да изглеждаше невероятно, някои от хората му — сред които и Тиаго, gracas a deus, също изплуваха около него. Куршумите се сипеха върху горната част на канарите и ги обсипваха с отчупени парченца скала, но те се намираха в безопасност — засега.

Силна експлозия във водата недалеч от брега напомни на полковника, че врагът разполага с миномети и гранати и скоро ще ги насочи към тях.

Пропъди мислите за пълната катастрофа, която бяха претърпели. Разполагаше с хора, които още можеха да се бият. Не всичко беше изгубено.

Приклекнал в плиткото зад една скала, полковникът извика на хората си да се прегрупират. Виждаше още войници във водата да плуват към тях. Някои бяха ранени и едва се държаха на повърхността. Неколцина потънаха и не се показаха повече; други викаха за помощ. Полковникът можеше само да гледа безпомощно как загиват от куршумите и мините на противника.

Бе зашеметен от внезапния обрат. Шестима мъже освен него клечаха жалко зад скалите — ужасени, парализирани. Трябваше да направи нещо, да поеме нещата в свои ръце, да действа като лидер. Надникна през една тясна цепнатина между камъните и прецени положението. Противникът стреляше иззад вулканичния хребет над пристанището. Отдясно имаше разлом от черни скали; ако успееха да преодолеят откритото пространство и да се доберат до тях, можеха да продължат странично нагоре по склона към описващия дъга хребет.

Огледа се.

— Слушайте! — Замълча, после извика: — Filhos da puta 38, слушайте!

Ругатнята привлече вниманието им.

— Тръгваме нагоре, после зад онова прикритие там. След мен!

— Ами прикриващ огън? — попита Тиаго.

— Противникът е твърде многоброен, пък и това само ще привлече вниманието им. Затова просто ще тичаме като луди. На три… Едно, две, три !

Втурнаха се диагонално по склона. Моментално затрещя автоматична стрелба, но противникът явно не очакваше толкова бърза реакция и всичките седмина се добраха до убежището преди да започне стрелбата с РПГ. Ясно се чуваха излаяните на немски команди.

— Продължавайте! — извика полковникът.

Продължиха снишени напред, като изкачваха диагонално склона по леката извивка на острова. Стената на крепостта се извисяваше зловещо над тях.

Когато излязоха на открито, противникът отново откри огън и куршумите започнаха да се забиват в земята навсякъде около тях. Човекът отляво на полковника изпъшка, от гърдите му изригна фонтан от кръв и плът и той рухна тежко върху камъните.

Останалите продължиха да тичат напред под дъжд от куршуми. Чуха се още заповеди на немски: „Ihnen nach! Verfolgt sie!“. Полковникът разбра думите — противникът беше по петите им.

— Залегни! — извика той. — Залегнете и открийте огън!

Великолепно обучените му хора се обърнаха, залегнаха като един в меката пепел и откриха унищожителен огън с автоматите си. С огромно задоволство полковникът видя как неколцина от преследвачите падат, а другите побързаха да се метнат зад най-близкото укритие.

— Стани! — нареди той. — Бегом!

В следващия миг всички тичаха. И когато заобиколиха дъгата, Суза видя — горе, на около четиристотин метра от тях — зейналата дупка във външната стена. Щяха да имат много по-добри шансове за успех в крепостта, отколкото на открито.

— Към отвора! — извика полковникът и посочи.

Хората му се втурнаха напред, но отново бяха открити за вражеския огън. Ако можеха само да се доберат до дупката, може би…

Сврян в една разбита бойница в полуразрушената стена на старата крепост, Пендъргаст бе гледал как съдовете на полковника приближават доковете. Отначало си беше помислил, че това е част от предварително замислената маневра за отвличане на вниманието, но в един ужасяващ момент осъзна, че полковникът се е отклонил от плана.

Беше се насочил право към пристанището.

Пендъргаст смяташе, че разбира начина му на мислене — скоростта бе от жизнена важност. В Алсдорф двамата бяха обсъдили подобна атака и я бяха отхвърлили поради опасността от засада, колкото и малка да бе тя. Винаги имаше вероятност след нападението над града хората от крепостта да успеят бързо да заложат капан — или да задействат вече подготвен капан. Полковникът беше изключил тази възможност, но Пендъргаст бе успял да наложи становището си.