Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението (Два гроба)

Погледна си часовника. Отново всичко зависеше от скоростта и изненадата. Приближаващите съдове се виждаха от крепостта и несъмнено защитниците й знаеха всичко за атаката срещу града. Бяха изгубили елемента на изненада, но това нямаше как да се избегне.

Докато преценяваше ситуацията, започна да премисля стратегията. Идеята да изгубят време, за да заобиколят острова и да атакуват крепостта откъм залива, му се струваше все по-безсмислена. Какво беше казал навремето британският адмирал лорд Нелсън? „Пет минути делят победата от поражението“. И нещо още по-уместно: „Зарежи маневрите, карай право напред“. Заобикалянето на острова щеше да изяде не пет, а десет или повече минути и щяха да се озоват на непознат терен. А точно пред тях лежаха открити, пусти и неохранявани докове.

За пореден път си погледна часовника. Време беше за сигнала на Пендъргаст — уреченият час даже беше отминал. Но сигнал нямаше. И безпокойството започна да се промъква в полковника. Беше грешка да разчита на онзи човек. Груба грешка. Ако акостираха на острова преди сигнала, нямаха никакви шансове да проникнат в крепостта. Усилията им щяха да са напразни. А връщането в града не съществуваше като опция.

Сигналът закъсняваше вече пет минути. Островът приближаваше все повече и повече. Вече навлизаха в обсега на стрелба.

— Стоп машини! — нареди Суза по микрофона. — Спрете съдовете!

Никой не оспори заповедта, макар че всички се питаха o que diabos agora 36. Шлепът намали скорост и спря, като двигателят рязко заработи на заден ход. Катерът също даде заден. Езерото беше спокойно, небето — ясно. От градчето зад тях се издигаше дим и прах от отделните пожари и краткото сражение. Островът пред тях си оставаше мрачен и смълчан.

Докато чакаха безцелно във водата, започна да ги обзема чувството за безпокойство и за възможно поражение. Всички гледаха полковника. Той с нищо не издаваше собствените си мисли и съмнения. Лицето му оставаше напълно безизразно, погледът му не се откъсваше от острова. Съдовете се полюшваха на ниските вълни.

И в следващия миг — димно кълбо, последвано от пламък. Няколко секунди по-късно ги достигна звукът — оглушителен грохот над водата. Голяма част от външната стена на крепостта се срути като на забавен кадър — каменните блокове рухваха и се търкаляха надолу по склона, следвани от железобетонната надстройка. Във въздуха се вдигна огромен облак прах, а в стената зейна дупка.

Сигналът на Пендъргаст. Не беше такъв, какъвто бе очаквал полковникът — а още по-добър. И освен това им осигуряваше входен коридор.

— Пълен напред! — извика полковникът в микрофона. — Към доковете!

Хората му нададоха радостни викове, съпроводени от рева на дизеловите двигатели. Двата съда се устремиха право към незащитените докове. Докато приближаваха, полковникът изкрещя:

— Estão prontos! Ataque! 37

Когато Албан влезе в кабинета, Фишер остави радиостанцията и стана. Както обикновено, изпита гордост, докато се обръщаше към младежа и протягаше ръка. Трудно му беше да повярва, че Албан е само на петнайсет. Изглеждаше поне на двайсет, висок метър и деветдесет, с фино изваяни черти, високи скули, пронизителни очи, сияещи под благородно чело, късо подстригана руса коса, устни като на скулптура на Микеланджело, бели зъби — лицето на бог. Но най-впечатляващото беше витаещата около него атмосфера — увереност без арогантност, харизма без показност, мъжественост без перчене. Можеше само да си представя как ли ще изглежда, когато стане на двайсет.

Само че сега Фишер имаше малък гризящ го проблем.

— Искали сте да ме видите, хер Фишер? — попита Албан.

— Да. Разбрах, че баща ти е избягал, като е убил Бергер и стражата. И сега е взривил някаква импровизирана бомба, с която е направил пробив в отбраната ни.

Наблюдаваше внимателно лицето на Албан за евентуални неправилни емоции, но такива нямаше.

— Как е станало? — попита Албан.

— Не е важно как, освен че подобни резултати са напълно логични, когато глупак като Бергер се сблъска с човек като баща ти. Твоят баща, Албан, е наистина страховит мъж. Жалко, че не е на наша страна. — И понеже момчето продължи да мълчи, Фишер добави: — А сега флотилия бразилски войници се кани да извърши десант на острова.

— Ще се бия — незабавно рече Албан. — Ще защитя…

Фишер му даде знак да замълчи и Албан моментално се подчини.

— Нашата специална бригада ще се справи с лекота. Всъщност те вече са поели нещата в свои ръце. Не, повиках те по един друг въпрос. Имам задача за теб. Специална задача.